— Защо е искала това от него? — попита Алсид. Усмихваше се, докато му разказвах за вечерята на групата ни в един крайпътен ресторант.
— Бил е ветеран — отвърнах. — Ветеран от войната.
— Е, и? — Алсид се замисли и после добави: — Искаш да кажеш, че гаджето ти е ветеран от Гражданската война?
— Да. По онова време е бил човек. Вампирясал е чак след войната. Имал е съпруга и деца — вече изпитвах трудност да го наричам „гадже“, след като се канеше да ме зареже заради друга.
— Кой го е направил вампир? — попита Алсид. Вече се намирахме в Джаксън и се движехме в посока към центъра, където се намираше апартаментът на фирмата им.
— Не знам — отвърнах аз. — Той не говори за тези неща.
— Това ми се струва малко странно.
Всъщност и на мен ми се струваше малко странно, но смятах това за личен въпрос и ако Бил искаше да сподели нещо с мен, сам щеше да го направи. Знаех, че съществува много силна връзка между новия вампир и неговия създател.
— Той вече не ми е гадже, или поне натам отиват нещата — признах аз. Макар че думата „гадже“ описваше твърде слабо истинското значение на Бил за мен.
— О, така ли?
Изчервих се. Не биваше да го казвам.
— Но въпреки това трябва да го намеря.
След тези мои думи се възцари мълчание. В сравнение с Далас — последния град, който бях посещавала — Джаксън ми се стори направо миниатюрен по размери. (Огромно предимство, мен ако питате.) Алсид ми показа позлатената фигура върху новата сграда на Конгреса и аз й се възхитих подобаващо. Заприлича ми на орел, но не бях съвсем сигурна, а се стеснявах да попитам. Може би имах нужда от очила? Стигнахме до кооперацията, намираща се близо до ъгъла на улиците „Хай“ и „Стейт“. Не беше нова сграда; златистите някога тухли сега изглеждаха кафеникави от мръсотия.
— Апартаментите тук са по-големи, отколкото в новите сгради — каза Алсид. — Има малка спалня за гости. Всичко би трябвало да е подготвено за пристигането ни. Използваме услугите на фирма за почистване.
Кимнах безмълвно. Нямах спомен дали някога досега бях влизала в жилищна кооперация. Но после се сетих, разбира се. В Бон Темпс имаше една U-образна кооперация на два етажа. Естествено, че бях ходила там на гости; през последните седем години почти всеки необвързан човек в Бон Темпс си беше наемал любовно гнездо в „Апартаменти Кингфишър“.
Алсид каза, че апартаментът им се намира на последния, пети етаж. От улицата се слизаше по стръмна алея, водеща право към паркинга. На входа имаше будка, в която седеше пазач. Алсид му показа пластмасова карта. Пазачът — набит мъж с цигара в уста — вяло погледна към картата и натисна копчето за вдигане на бариерата. Не бях във възторг от охраната. Имах чувството, че можех да хвърля един бой на пазача и сама. А брат ми Джейсън би могъл да го тръшне на тротоара с една ръка. Излязохме от пикапа и извадихме багажа си от задната седалка. Дамската ми чанта се намираше в отлично състояние. Без да ме пита, Алсид взе куфара ми и ме поведе през паркинга към асансьора. Натисна бутона и лъскавата врата веднага се отвори. После натисна копчето за петия етаж и асансьорът заскърца нагоре. Хигиената беше безупречна — и в асансьора, и в застлания с мокет коридор на етажа.
— Първо бяхме под наем, но обявиха апартамента за продажба и ние го купихме — небрежно подхвърли Алсид.
Да, добри пари са изкарвали с баща му. На всеки етаж имало по четири апартамента, поясни той.
— А съседите ви кои са?
— 501 е собственост на двама щатски сенатори, но съм сигурен, че те са се прибрали по домовете си за лятната ваканция — отвърна той. — Госпожа Чарлз Осбърг Трети живее в 502 заедно с медицинската си сестра. До миналата година госпожа Осбърг беше една достолепна възрастна дама, но подозирам, че вече не може да се движи сама. 503 е необитаем в момента, освен ако фирмата за недвижими имоти не му е намерила купувач през последните две седмици.