Той отключи вратата на номер 504, отвори я и любезно ми направи път да мина. Влязох в коридора и ме облъхнаха тишина и топъл въздух. Отляво се намираше кухнята, отделена от всекидневната и трапезарията не със стени, а с барплот. Отдясно имаше вграден гардероб, а до него — друга врата, която водеше към малка спалня с грижливо оправено двойно легло. До нея се намираше банята — със синьо-бели плочки и чисти хавлии върху рафтовете.
В дъното на всекидневната имаше още една врата, зад която се намираше по-голяма спалня. Надникнах вътре съвсем за кратко; не исках да демонстрирам любопитството си към личните покои на Алсид. Леглото беше огромно и аз неволно се запитах как ли се забавляваха баща и син Ерво при посещенията си в Джаксън.
— Голямата спалня си има собствена баня — обясни Алсид. — С удоволствие бих ти я отстъпил, но телефонът е там, а ми предстоят няколко служебни разговора.
— Малката спалня е чудесна — отвърнах. Оставих багажа си вътре и разгледах още малко наоколо.
Апартаментът бе като симфония в бежово. Бежов мокет, бежови мебели. Бежови тапети с нещо като бамбукови мотиви в ориенталски стил. Много чисто и много тихо жилище.
Закачих роклите си в гардероба и се зачудих колко ли нощи трябваше да прекарам в този клуб. Имах тоалети само за две посещения, което означаваше, че можеше да ми се наложи да обиколя магазините. Но бюджетът ми не го позволяваше. До болка познатото безпокойство притисна плещите ми като камък.
Когато умря баба — царство й небесно, — не ми остана почти нищо, особено след разходите по погребението й. Къщата се оказа един чудесен и неочакван подарък.
Семейните пари, добити от вече пресъхнал нефтен кладенец, отдавна бяха изхарчени за отглеждането на двама ни с брат ми Джейсън. Хонорарът от работата ми за даласките вампири се стопи за нула време, след като си купих двете рокли, оправих данъците си и платих за отсичането на едно дърво в двора ми, защото след миналогодишната ледена буря корените му се бяха разместили и то се наклони твърде много към къщата. Един голям клон дори беше паднал върху ламаринения покрив, но, за щастие, Джейсън и Хойт Фортънбъри успяха да поправят щетите сами.
Тогава се сетих за камиона на фирмата за външна мазилка и покриви, паркиран до къщата на семейство Белфльор.
И рязко седнах на леглото. Това пък откъде ми дойде? Нима бях толкова дребнава, та да се ядосвам, че приятелят ми всячески се старае да подсигури благополучието на потомците си, докато аз, любовта на задгробния му живот, едва свързвам двата края?
О, да, дребнава бях, и още как! Трябваше да се засрамя от себе си. Но не точно сега. Може би по-късно. Сега все още горко страдах.
Докато умувах над финансите си (по-скоро над липсата им), си зададох следния въпрос: минало ли му беше на Ерик през ум, когато ме пращаше на тази мисия, че щом няма да ходя на работа, няма да получа и заплата? Щом няма да получа заплата, няма да мога да платя нито сметката си за електричество, нито кабелната телевизия, нито телефона, нито застраховката за колата… макар че имах морално задължение към Бил, независимо от обстоятелствата около връзката ни, нали така?
Пльоснах се по гръб на леглото и си казах, че всичко ще се нареди някак си. Дълбоко в себе си знаех, че щом седна да поговоря с Бил — ако приемем, че изобщо успеех да го измъкна оттам, — и му обясня положението си, той ще… ще предприеме нещо.
Но аз не можех да взема пари от Бил просто ей така. Разбира се, ако имахме брак, би било нормално; при семейните двойки всичко е общо. Но ние не можехме да сключим брак. Законът не го позволяваше.
А и той не ми беше предлагал.
— Суки?
Примигнах и се изправих в седнало положение. Алсид стоеше облегнат на касата на вратата със скръстени ръце.
— Добре ли си?
Кимнах колебливо.
— Липсва ли ти?
Срамувах се да споменавам паричните си проблеми, а и те в никакъв случай не бяха по-важни от Бил, разбира се. Затова просто кимнах, без да навлизам в подробности.
Той седна до мен и ме прегърна с една ръка. Беше толкова топъл. Ухаеше на прах за пране „Тайд“, на сапун „Ирландска пролет“… и на мъж. Затворих очи и отново преброих до десет.