Нито един от присъстващите, разбира се, не знаеше каквото и да било за мен. Чувствах се прекрасно в обкръжението на хора, които нямаха никаква представа за миналото ми, за образованието ми, за професията ми или за способностите ми. Твърдо решена да се насладя максимално на това усещане, аз се обаждах само, ако някой ме заговореше, внимавах да не разсипя храна върху красивата си рокля и се стараех да демонстрирам добри маниери — както на масата, така и при общуване. Самата аз се забавлявах чудесно, но не исках Алсид да попада в неловко положение заради мен, още повече че присъствието ми в живота му щеше да е съвсем мимолетно.
Алсид грабна сметката, без дори да ми позволи да я видя, и ме изгледа навъсено, когато отворих уста да протестирам. Накрая се предадох с леко кимване. След тази моя мълчалива борба с радост забелязах, че Алсид е от онези клиенти, които оставят щедри бакшиши. Това го издигна в очите ми. Честно казано, вече се плашех от това непрекъснато издигане. Застанах нащрек и се опитах да усетя нещо отрицателно около него. Когато се върнахме в пикапа му — този път Алсид положи още по-голямо старание да ме намести на седалката, а аз можех да се обзаложа, че тази процедурата му доставяше удоволствие, — и двамата бяхме тихи и замислени.
— Беше много мълчалива по време на вечерята — каза той. — Надявам се да не си скучала.
— О, не, не съм. Просто реших, че моментът не е много подходящ за споделяне на впечатления.
— Как ти се стори Джейк О’Мали? — О’Мали, около шейсетгодишен, с гъсти вежди в стоманен цвят, прекара поне пет минути в разговор с Алсид, като през цялото време мяташе погледи към гърдите ми.
— Мисля, че смята да те прецака по шест различни начина. От тази неделя нататък.
Добре че още не бяхме потеглили. Алсид светна лампичката в купето и мрачно ме изгледа.
— Какви ги приказваш? — попита.
— Смята да подбие цената на твоята оферта и да спечели следващия търг. Подкупил е една твоя служителка — Томасина-някоя-си — да го уведоми каква цена си решил да поискаш за услугите си. И тогава…
— Какво?
Слава богу, че климатикът работеше на пълна мощност. Върколашкият гняв насища въздуха осезаемо. Така се бях надявала, че няма да ми се наложи да разказвам на Алсид за себе си. Приятното усещане за анонимност не можеше да продължи вечно, за жалост.
— Ти… какво всъщност си ти? — ококори се той насреща ми.
— Телепат — измърморих.
Помежду ни се възцари мълчание. Алсид имаше нужда от време, за да смели новополучената информация.
— А нещо хубаво, каквото и да било, не успя ли да чуеш? — попита той най-накрая.
— О, да. Госпожа О’Мали иска да ти намачка кокалите — отвърнах аз и му се усмихнах лъчезарно. Непрекъснато трябваше да си припомням, че не бива да пипам косата си.
— Това хубаво ли е?
— Сравнително — казах. — За предпочитане е да ти го начукат физически, отколкото финансово. По принцип — госпожа О’Мали бе поне с двайсет години по-млада от господин О’Мали. По-поддържана жена от нея не бях срещала през живота си. Можех да се обзаложа, че сресва веждите си минимум сто пъти всяка вечер преди лягане.
Той поклати глава. Нямах ясна представа за какво си мислеше.
— А мен можеш ли да ме четеш?
Аха! Да си дойдем на думата.
— Със свръхсъществата не е толкова лесно — отвърнах. — Не мога да уловя отчетлива мисъл, а по-скоро настроения, намерения… нещо такова. Предполагам, че ако насочиш мисълта си директно към мен, ще я разбера. Искаш ли да пробваме?
Чиниите, които използвам в апартамента, имат декоративен бордюр от жълти рози.
— Аз не бих ги нарекла точно рози — неуверено казах аз. — Приличат по-скоро на цинии, мен ако питаш.
Веднага усетих как Алсид се отдръпна и застана нащрек. Въздъхнах. Старата песен на нов глас. Нещо ме жегна отвътре, защото го харесвах.
— Но нека ти кажа, че това е случайност. Не мога просто ей така да ви чета мислите — е, някои свръхестествени същества излъчваха доста ясен сигнал, но точно в този момент не виждах смисъл да навлизам в подробности.
— Слава богу!
— О, така ли? — лукаво попитах аз в опит да разведря обстановката. — Нима те е страх, че мога да прочета някоя твоя тайна мисъл?