Алсид се ухили до ушите, угаси лампичката и запали двигателя.
— Няма значение — разсеяно отвърна той. — Няма значение. Значи твоята задача тази вечер е да четеш мисли, така ли да го разбирам? Надяваш се да попаднеш на нещо, което да ти помогне да откриеш твоя вампир?
— Точно така. Не мога да чета мислите на вампирите. Те плуват в пълно информационно затъмнение, образно казано. Не знам как го правя и не знам дали съществува научна терминология, с която да обясня тази своя способност. — Общо взето, не лъжех; съзнанието на живите мъртъвци е затворена книга за мен, ако не броим редките случаи, в които някоя страница се разлистваше за част от секундата, но аз пазех това в дълбока тайна. Ако вампирите сметнеха, че мога да чета мислите им, даже Бил не би могъл да ме спаси. Дори и да искаше.
Всеки път, когато забравех за миг, че връзката ми с Бил бе претърпяла коренна промяна, изпитвах остра болка веднага щом си го припомнех.
— Е, какъв е планът ти?
— Смятам да насоча вниманието си към хора, които излизат с местните вампири или ги обслужват като клиенти. Действителните похитители са били хора. Отвлекли са го посред бял ден. Или поне такава е информацията, която е получил Ерик.
— Трябваше да те попитам за това по-рано — каза той, но по-скоро на себе си. — Не е изключено да чуя нещо по стандартния начин, с ушите си, така че не би било зле да съм наясно с обстоятелствата.
Докато минавахме покрай старата железопътна гара, както любезно ме уведоми Алсид, аз му разказах накратко цялата история. Пред погледа ми се мярна улична табела с надпис „Амайт“ и пикапът спря до запуснат участък от тротоар, над който имаше опънат навес. Намирахме се някъде в покрайнините на централната градска част. Зоната точно под козирката бе огряна от ярка студена светлина. Точно този участък от тротоара изглеждаше неприветливо и злокобно на фона на потъналата в мрак улица. Полазиха ме тръпки. Усетих силно нежелание да прекрачвам прага на това място.
Реших, че си втълпявам. „Най-обикновен асфалтиран участък от пътя“, казах си аз. Наоколо не се виждаха чудовища. Работният ден приключваше в пет, а централната част на Джаксън не кипеше от оживление дори при нормални обстоятелства. Можех да се обзаложа, че повечето тротоари в целия щат Мисисипи пустееха в тази студена декемврийска нощ.
Но нещо зловещо витаеше във въздуха, някаква бдителност с оттенък на злонамереност. Усещах присъствието на невидими очи, които ни наблюдаваха отнякъде. Когато Алсид слезе от пикапа и го заобиколи, за да ми помогне да сляза, забелязах, че е оставил ключовете на таблото. Протегнах крака навън и подпрях ръце на раменете му. Плътно увитият около тялото ми копринен шал се влачеше след мен, а ресните му трепкаха от полъха на студения вятър. Алсид ме повдигна, аз се оттласнах и само след миг се озовах на тротоара.
Пикапът потегли надолу по улицата.
Хвърлих кос поглед към Алсид, за да проверя дали се е стреснал, но той изглеждаше напълно спокоен.
— Наличието на паркирани отпред автомобили привлича общественото внимание — обясни той. Гласът му звучеше приглушено в необятната тишина на този ярко осветен участък от тротоара.
— А те могат ли да идват тук? Обикновените хора? — попитах аз и кимнах към металната врата, която изглеждаше крайно негостоприемно. Не се виждаха никакви табели — нито на вратата, нито на сградата. Липсваше и коледна украса. Вампирите не почитат никакви празници, с изключение на Хелоуин. Това е древният келтски празник на Сауин — Повелителя на смъртта. Затова Хелоуин е любим техен празник, който се отбелязва във всички вампирски общества по целия свят.
— Разбира се, ако нямат нищо против да платят двайсет долара за вход, за да им сервират най-противния алкохол не само в Мисисипи, ами и в петте съседни щата, и да бъдат обслужвани от най-грубите сервитьори. Много бавно.
Опитах се да потисна усмивката си. На такова място усмивките изглеждаха нелепо.
— А ако все пак успеят да изтърпят всичко това?
— Няма развлекателно шоу, никой не разговаря с тях, а ако се задържат твърде дълго, в един момент се озовават навън, на тротоара пред собствения си автомобил, без какъвто и да било спомен как са се намерили там!
Той хвана дръжката на вратата и я отвори. Във въздуха тегнеше смразяващ страх, който явно не оказваше никакво влияние на Алсид.
Пристъпихме в тесен коридор с дължина не повече от два метра, който водеше към друга врата. И тук отново усетих, че ни наблюдават, макар да не виждах никъде нито камера, нито шпионка.