— Как се казва това място? — прошепнах аз.
— Вампирът, който е собственик на заведението, го нарича „Жозефина“ — отвърна той също толкова тихо. — Но върколаците го знаят като „Клубът на мъртвите“.
Напуши ме на смях, но точно в този момент се отвори вътрешната врата и усмивката ми замръзна. Портиерът беше таласъм.
Нямах представа как изглеждат таласъмите, но това беше първата дума, която ми хрумна, сякаш от вътрешната страна на клепачите си имах принтиран речник на свръхестествената терминология. Беше много дребен на ръст, много странен на вид, с топчесто лице и широки длани. В очите му гореше злобен огън. Гледаше ни с такава неприязън, сякаш клиентите бяха последното нещо на света, от което се нуждаеше.
Защо един обикновен човек би пожелал да прекрачи прага на „Жозефина“ след сборния ефект от призрачния тротоар, изчезващия автомобил и портиера таласъм? Е, някои хора просто са родени с тръпката да се докоснат до смъртта, предполагам.
— Господин Ерво — бавно изрече таласъмът с дълбок, дрезгав глас. — Добре дошли отново. А вашата придружителка е…?
— Госпожица Стакхаус — отвърна Алсид. — Суки, това е господин Хоб — таласъмът старателно ме огледа от глава до пети. Поколеба се за миг, сякаш не можеше да прецени дали се вписвам добре в рамката, или не, но после се отдръпна и ни пропусна да минем.
В „Жозефина“ нямаше голяма навалица. Разбира се, за редовните клиенти това беше доста ранен час от денонощието. След мрачната реклама останах едва ли не разочарована от вида на просторното помещение, което сякаш по нищо не се различаваше от всеки друг бар. Зоната за обслужване се намираше в центъра на залата и представляваше огромен бар с квадратна форма и повдигащ се плот за достъп на персонала. Собственикът сигурно редовно гледаше повторенията на сериала „Бар Наздраве“. Чашите висяха надолу от специални стойки, имаше изкуствени цветя, приглушено осветление и тиха музика. Около тезгяха, на равно разстояние един от друг, бяха наредени високи полирани столове без облегалки. От лявата страна на бара имаше малък дансинг, а още по-наляво — малка издигната сцена за оркестър или дисководещ. Около другите три страни на квадратното островче имаше най-обикновени ниски маси, половината от които — празни.
Тогава забелязах списъка с многозначителни правила, окачен на стената; правила, предназначени за редовните клиенти, но неразбираеми за случайно попаднали тук туристи.
Гласеше строго един от тях. Върколаците нямаха право да се променят от животно в човек на територията на бара; е, това веднага ми стана ясно.
Гадост!
Вампирите се разхождаха из цялото заведение. Някои контактуваха със себеподобни, други — с човеци. В югоизточния ъгъл, на няколко събрани една до друга маси, седеше шумна компания от свръхсъщества. В центъра на групата изпъкваше висока млада жена с атлетично телосложение, къса коса — черна и лъскава — и тясно продълговато лице. Прегръщаше широкоплещест тип на нейната възраст, а самата тя изглеждаше на не повече от двайсет и осем. Мъжът имаше кръгли очи, плосък нос, а толкова мека коса като неговата не бях виждала никога — тъничка като пух и почти бяла. Зачудих се дали това беше Деби с жениха си и дали Алсид знаеше, че те двамата ще празнуват годежа си тук. Спътникът ми не сваляше поглед от тях.
Аз, естествено, веднага започнах да оглеждам дрехите на останалите жени в бара. Женските вампири и придружителките на мъжките вампири бяха облечени не по-зле от мен. Женските свръхсъщества не изглеждаха толкова наконтени. Чернокосата жена, която взех за Деби, носеше златиста копринена блуза, плътно прилепнал кафяв кожен панталон и ботуши. Русият мъж каза нещо, тя се засмя в отговор и аз усетих как ръката на Алсид се стегна под пръстите ми. Да, това трябваше да е бившата му любима, Деби. От момента, в който погледът й регистрира присъствието на Алсид, настроението й видимо се повдигна.
Лицемерна кучка, мигом я прецених аз и реших да се държа подобаващо. Таласъмът Хоб ни отведе до празна маса с добра видимост към празнуващата компания и издърпа стол за мен. Кимнах му учтиво, свалих шала си, сгънах го и го метнах на съседния стол.