— Все още не е проговорил. А днес се обади Харви. Каза, че са претърсили къщата и не са открили нищо.
— На обществено място си — скастри го придружителят му.
Вампирът се отличаваше с доста нисък ръст. Сигурно беше станал вампир, когато хората са били много по-дребни.
Знаех, че говореха за Бил, защото човекът си мислеше за Бил, когато каза: „Още не е проговорил“. А въпросният тип излъчваше великолепен сигнал — идеалната комбинация от звук и картина.
Алсид се опита да ме поведе настрана от тях, но аз му оказах съпротива. Погледнах към изненаданото му лице и едва забележимо кимнах към въпросната двойка. В очите му проблесна разбиране, но не изглеждаше очарован.
На никого не препоръчвам да танцува и едновременно с това да се опитва да чете мисли. Умствено се напрягах, а сърцето ми заби учестено, след като образът на Бил се стрелна за миг пред очите ми. За мой късмет, точно в този момент Алсид се извини, че трябва да отиде до тоалетната, и ме настани на високата табуретка до вампира. Въртях глава и се стараех да гледам танцуващите, дисководещия и всичко останало, само не и човека, в чието съзнание се опитвах да бръкна.
Той си мислеше за днешните си занимания; беше се опитвал да държи някого буден, а този някой бе имал мъчителна нужда от сън. Вампир. Бил.
Най-голямото мъчение за един вампир е да го държиш буден през деня. Но това е много трудно за изпълнение. Когато слънцето изгрее, потребността им да заспят е неимоверно силна, а самият сън ги покосява като смърт.
До ден-днешен и през ум не ми бе минавало — сигурно защото съм американка, — че похитителите на Бил може да прибегнат до възможно най-подлите средства, за да го накарат да проговори. Ако им трябваше информация, естествено, че нямаше да стоят и да чакат, докато Бил изпадне в настроение за споделяне. Ама че съм глупава — абсолютна тъпачка! Знаех, че ме е предал, знаех, че се е канел да ме напусне заради старата си вампирска любов, но въпреки това ме завладя непоносима мъка по него.
Потънала в мрачните си мисли, изобщо не забелязах появилата се до мен опасност. Докато тя не ме сграбчи за ръката.
Един от членовете на бандата върколаци — едър тъмнокос мъж, доста тежък и доста зловонен — ме стискаше здраво за лакътя. Мазните му пръсти оставяха отпечатъци по ръкавите на красивата ми червена рокля и аз се опитах да се изскубна от него.
— Ела на нашата маса да те опознаем отблизо, сладурче — каза той и се ухили насреща ми. На едното си ухо имаше две обеци. Запитах се какво ли се случваше с тях по време на пълнолуние. Но веднага осъзнах, че имам много по-сериозни проблеми за разплитане. Изражението на лицето му бе твърде откровено; мъжете гледаха по този начин единствено жените, които стърчаха на някой уличен ъгъл, облечени в предизвикателен панталон и сутиен; с други думи, той смяташе, че съм му в кърпа вързана.
— Не, благодаря — учтиво отвърнах аз, макар да имах мрачното предчувствие, че нещата няма да приключат дотам. Но нищо не ми пречеше да се настроя оптимистично. Имах богат опит с напористи мъже в „Мерлот“, но там винаги разчитах на подкрепа. Сам не толерираше обидно отношение към персонала си.
— Ама разбира се, че искаш да дойдеш при нас, захарче — продължи да настоява той.
За пръв път през живота си съжалявах, че Буба не е наблизо.
Сякаш започвах да свиквам с мисълта, че онези, които ме безпокояха, свършваха зле. А може би започвах да свиквам и с мисълта, че част от проблемите ми намираха решение без мое участие.
Замислих се дали да не го стресна, като прочета мислите му. Нямаше да е трудно — за разлика от повечето върколаци, този тук излъчваше кристално ясен сигнал. Но мислите му бяха толкова досадни и предсказуеми (похот, агресия), че не си струваше, а освен това членовете на бандата му имаха за задача да търсят приятелката на вампира Бил, за която знаеха, че работи в бар и е телепат. Затова реших да не се навирам сама между шамарите.
— Не, не искам да сядам на вашата маса — решително отказах аз. — Остави ме на мира! — слязох от стола, за да не се окажа притисната в ъгъла.
— Дошла си тук без мъж. А ние сме истински мъже, сладурче — той притисна свободната си ръка към доказателството за мъжеството си. Просто очарователно. Как да не се възбуди човек! — Ще те ощастливим подобаващо.
— Не би могъл да ме направиш щастлива дори да си Дядо Коледа — казах аз и стоварих крака си върху горната част на ходилото му. Ако не носеше ботуши, можеше и да има ефект. В случая едва не счупих тока на обувката си. Ругаех наум изкуствените си нокти, защото ми пречеха да свия дланта си в юмрук. Исках да го фрасна в носа със свободната си ръка; внезапният удар в носа е много болезнен и така щях да го принудя да ме пусне.