Алсид отиде да отвори, а аз започнах да събличам палтото си.
Чух го да поздравява някого с радост в гласа и се обърнах усмихната към вратата. Влезе млад мъж, който не изглеждаше изненадан от присъствието ми. Алсид го представи — Дел Филипс, съпругът на Джанис. Стиснах ръката му с нагласата да го харесам също толкова, колкото и Джанис.
Той ме докосна едва-едва и после изцяло ме пренебрегна.
— Чудех се дали ще можеш да наминеш към вкъщи днес следобед и да ми помогнеш с външната светеща украса — каза Дел. Говореше само на Алсид, все едно мен ме нямаше.
— Къде е Томи? — попита Алсид. Изглеждаше разочарован. — Защо не го доведе да ме види? — Томи беше бебето на Джанис.
Дел ме погледна и поклати глава.
— Имаш жена на гости, което не е много редно. Оставих го при майка ми.
Коментарът му бе толкова неочакван, че просто останах безмълвна. Алсид също не очакваше подобно отношение от страна на Дел.
— Дел — каза той. — Не бъди груб към приятелката ми.
— Щом нощува в апартамента ти, значи е нещо повече от приятелка — сухо отвърна Дел. — Съжалявам, госпожице, но това просто не е редно.
— Не съди, за да не бъдеш съден — казах аз с надеждата, че не звуча чак толкова вбесена, колкото се чувствах. Не биваше да цитирам Библията в пристъп на гняв. Отидох в спалнята за гости и затворих вратата.
Когато Дел Филипс си тръгна, Алсид почука на вратата.
— Искаш ли да играем „Скрабъл“? — попита той.
Примигнах изненадано.
— Разбира се.
— Купих я, докато търсех подарък за Томи.
Играта стоеше на масичката за кафе в хола. Алсид не бе посмял да я разпечата, преди да разбере дали искам да играя.
— Ще налея по една чаша кока-кола — казах аз. Направи ми впечатление за пореден път, че в апартамента е хладно; не чак колкото навън, но все пак… Жалко, че не си носех топъл пуловер. Зачудих се дали ще е невъзпитано от моя страна, ако помоля Алсид да включи отоплението. После се сетих колко топла бе кожата му и реших, че сигурно е от онези хора, които са си горещи по природа. Или може би всички върколаци бяха такива? Облякох си единствената блуза с дълъг ръкав, като внимавах да не разваля прическата си.
Алсид седеше на пода от едната страна на масичката, а аз се настаних в другия край. И двамата не бяхме играли „Скрабъл“ от доста време, затова старателно прочетохме правилата, преди да започнем.
Алсид бе завършил Техническия университет в Луизиана. Аз имам само средно образование, но чета много, така че речниковият ни запас бе горе-долу еднакъв. Алсид го биваше в стратегиите. Аз имах по-бърза мисъл.
Спечелих много точки с думата „камшик“ и той ми се изплези. Засмях се, а той каза:
— Няма да ми четеш мислите, това се счита за шмекеруване.
— Как можа да си го помислиш? — невинно попитах аз и той ме изгледа навъсено.
Загубих играта, но само с дванайсет точки разлика. След реванша, изпълнен с шеговити разправии, Алсид стана да отнесе празните чаши в кухнята. Аз прибрах играта в кутията, а той започна да рови в шкафовете.
— Къде да оставя това? — попитах.
— В гардероба до входната врата. Там има няколко рафта.
Пъхнах кутията под мишница и тръгнах към коридора. Миризмата, която ме бе посрещнала на влизане, се усещаше още по-силно.
— Знаеш ли, Алсид — казах аз, надявайки се да не прозвучи твърде грубо, — тук мирише на нещо гнило.
— И на мен ми направи впечатление. Точно затова ровя в тези шкафове. Може би има умряла мишка.
Отворих вратата на гардероба.
И открих източника на миризмата.
— О, не — казах. — О, не-не-не-не.
— Не ми казвай, че някой плъх е влязъл там и е умрял — обади се Алсид.
— Не е плъх — отвърнах. — Върколак.
В тесния гардероб, предназначен единствено за връхните дрехи на гостите, имаше една пръчка за закачалки, а над нея — полица за шапки. В момента вътре се намираше мургавият мъж от „Клубът на мъртвите“, с когото имахме стълкновение предишната нощ. Беше съвсем мъртъв. Беше мъртъв от часове.
Не можех да откъсна погледа си от него.
Алсид мигом се озова до рамото ми и аз се почувствах много по-спокойна. Гледаше втренчено към гардероба, а ръцете му стискаха раменете ми.
— Няма кръв — констатирах аз с треперещ глас.