— Виж му врата. — Алсид звучеше не по-малко шокиран от мен.
Главата на мъртвеца лежеше върху рамото му и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се откъсне от тялото. Гадост, гадост, гадост. С мъка преглътнах буцата в гърлото си.
— Трябва да се обадим в полицията — колебливо предложих аз. Направи ми впечатление начинът, по който тялото е било напъхано в гардероба. Мъртвецът изглеждаше почти изправен. Явно са го натъпкали вътре, затворили са бързо вратата и трупът просто се беше вдървил в тази поза.
— Но ако се обадим на полицията… — гласът на Алсид изтъня и той си пое дълбоко дъх. — Те никога няма да ни повярват, че не сме го направили ние. Ще разпитат приятелите му, а те ще кажат, че снощи той е бил в „Клубът на мъртвите“. Полицаите ще проверят показанията им и ще установят, че си е навлякъл неприятности заради теб. Никой няма да повярва, че не сме замесени в убийството му.
— От друга страна — бавно казах аз, размишлявайки на глас, — мислиш ли, че приятелите му изобщо ще споменат за „Клубът на мъртвите“?
Алсид се замисли над думите ми и прокара палец през устните си.
— Може и да си права. А ако не отворят дума за „Клубът на мъртвите“, как биха могли да разкажат за… ъмм… спречкването? Знаеш ли какво биха направили? Биха решили, че предпочитат сами да се справят с този проблем.
Великолепна логика. Край, реших: никаква полиция.
— Тогава трябва да се отървем от това — пристъпих аз към същината на въпроса. — Как ще го направим?
Алсид беше практичен мъж, свикнал да решава проблемите, започвайки от най-големия.
— Трябва да го отнесем някъде извън града. За да направим това, трябва да го свалим до паркинга. За да направим това, трябва да го увием в нещо — каза той след кратък момент на размисъл.
— Завесата от душ кабината — предложих аз и кимнах към банята. — Ъмм… може ли да затворим гардероба и да обсъдим това някъде настрана?
— Разбира се — отвърна Алсид, който сякаш едва сега осъзна, че сме прекарали твърде дълго време в съзерцание на един отблъскващ труп.
Застанахме в средата на хола и проведохме заседание на комисията по извънредни ситуации. Първата ми работа бе да изключа напълно отоплението и да отворя прозорците. Усетихме миризмата на трупа късно, защото Алсид обичаше да стои на хладно и защото вратата на гардероба се затваряше плътно. Сега трябваше да проветрим помещението от слабата, но упорита миризма.
— Не мисля, че бих могъл да го нося пет етажа по стълбите — каза Алсид. — Трябва да изминем поне част от разстоянието с асансьора. Това е най-опасната част.
Продължихме да обсъждаме всички етапи на плана и да изпилваме детайлите, докато не се убедихме, че е напълно изпълним. Алсид ме попита два пъти дали съм добре и аз му дадох положителен отговор и двата пъти. Най-накрая ме осени прозрението, че той се страхува да не припадна или да не получа истерична криза.
— Никога не съм имала възможността да се проявя като твърде чувствителна — казах аз. — Това просто не ми е присъщо — ако Алсид очакваше, че ще ми е нужна амонячна сол за вдишване или че ще го моля да спаси горкичката малка Суки от големия страшен вълк, сбъркал беше жената.
Макар да не спирах да си повтарям, че владея положението, това не значеше, че бях абсолютно спокойна. Цялата треперех, когато отидох да взема завесата от банята, и с мъка се въздържах да не я изтръгна от релсата. Бавно и спокойно, повтарях си аз със свирепа решителност. Вдишай, издишай, свали завесата, постели я на пода в коридора.
По синьо-зелената завеса спокойно плуваха жълти рибки в стройни редици.
Алсид бе слязъл до паркинга, за да премести пикапа възможно най-близо до вратата на стълбището. На връщане предвидливо се беше сетил да донесе чифт работни ръкавици. Нахлузи ги и си пое дълбоко въздух, но може би сгреши — все пак се намираше само на крачка от трупа. Лицето му застина като маска и излъчваше единствено решителност, когато хвана трупа за раменете и рязко го дръпна.
Резултатът бе ужасяващо драматичен. Вкочаненият труп на върколака се заклати страховито и рухна напред. Алсид трябваше да отскочи встрани, за да избегне падащото тяло, което се стовари с трясък върху кухненския плот и се търкулна странично върху полиетиленовата завеса.
— Майчице мила! — възкликнах с треперещ глас и сведох поглед към резултата. — Добре се получи.
Тялото лежеше точно там, където го искахме. Двамата с Алсид се спогледахме и коленичихме като по команда в двата му края. Действахме в пълен синхрон. Хванахме едната страна на завесата, преметнахме я върху тялото, после повторихме същото с другата. И двамата си отдъхнахме, щом покрихме безжизненото лице. Алсид носеше със себе си и ролка плътно тиксо — истинските мъже винаги държаха тиксо в пикапите си — и го използвахме, за да облепим увитото в завесата тяло. После подгънахме хубаво краищата и залепихме и тях. Макар и едър, този върколак не беше много висок, за наш късмет.