Изправихме се и си позволихме минутка за отдих. Алсид заговори пръв.
— Прилича на голям зелен дюнер — отбеляза той.
Запуших устата си с длан, за да потисна смеха си. Алсид изненадано ме погледна над пакетирания труп. Внезапно и двамата прихнахме да се смеем. След като се успокоихме, попитах:
— Готов ли си за етап две?
Той кимна, аз облякох палтото си и отидох до асансьора, като бързо затворих вратата на апартамента след себе си, за да се застраховам от случайни минувачи.
В мига, в който натиснах бутона, зад ъгъла се появи някакъв мъж и застана до мен. Може би беше родственик на госпожа Осбърг или пък единият от сенаторите, долетял по работа в Джаксън. Беше около шейсетгодишен, добре облечен и достатъчно любезен да завърже разговор.
— Днес е много студено, нали?
— Да, но вчера беше още по-студено — отвърнах аз и втренчих поглед във вратата на асансьора. Исках да се отвори колкото се може по-бързо и той да изчезне.
— Скоро ли се нанесохте?
За пръв път през живота си изпитвах непоносимо раздразнение от нечия любезност.
— На гости съм — отвърнах аз възможно най-хладно, за да му покажа, че разговорът за мен е приключил.
— О! — лъчезарно възкликна той. — На кого?
За късмет на този твърде любезен човечец, асансьорът реши да се появи точно в този момент и го спаси, преди да съм му откъснала главата. Той учтиво ми кимна да вляза преди него, но аз отстъпих крачка назад и казах:
— Олеле, забравих си ключовете!
После отидох до съседния апартамент — онзи, в който не живееше никой — и почуках на вратата. Чух как вратата на асансьора се затваря зад гърба ми и въздъхнах с облекчение.
Когато прецених, че господин Бърборко вече се е качил в колата си и е напуснал паркинга — освен ако не е спрял на бариерата, да продъни ушите на пазача с плямпането си, — отново извиках асансьора. Беше събота и нямаше как да предскажа плановете за деня на различните обитатели. Според Алсид много от апартаментите бяха закупени като инвестиция и се преотстъпваха под наем на представители на законодателната власт, повечето от които би трябвало да са извън града за ваканцията. Постоянните жители обаче можеха да щъкат напред-назад в непредсказуеми часове и посоки — не само защото денят бе почивен, но и защото оставаха само две седмици до Коледа. Когато скърцащата кабина най-после се добра до петия етаж, вътре нямаше никого.
Върнах се пак до 504, почуках на вратата и изтичах обратно, за да задържа асансьора отворен. Алсид излезе от апартамента, помъкнал мъртвеца с краката напред. Движеше се с максималната възможна скорост за човек, преметнал вкочанен труп през рамо.
В този момент бяхме най-уязвими. Вързопът на Алсид не приличаше на нищо друго, освен на труп, увит в завеса за баня. Полиетиленовата материя не пропускаше миризмата, но тя все пак се усещаше в тясното пространство. Пропътувахме успешно един стаж, после още един. На третия етаж нервите ни не издържаха. Спряхме асансьора, вратата се отвори и с огромно облекчение установихме, че коридорът е празен. Изтичах към вратата на стълбището и я отворих за Алсид. После хукнах надолу пред него и огледах периметъра през стъклената врата към паркинга.
— Стой! — казах аз и вдигнах ръка. Жена на средна възраст и непълнолетно момиче разтоварваха покупки от багажника на тойотата си и водеха разгорещен спор. Момичето имаше покана за парти с преспиване. „Не“, каза майка й.
Тя трябваше да отиде, всичките й приятели щяха да са там. „Не“, каза майка й.
„Но, мамо, всички други майки са дали позволението си“. „Не“, каза майка й.
— Моля ви, не ползвайте стълбите — прошепнах аз.
Спорът им продължи и в асансьора, макар момичето да прекъсна оплакванията си с репликата; „Гадост, тук смърди на нещо!“, преди вратата да се затвори.
— Какво става? — прошепна Алсид.
— Нищо. И дано няма промяна.
Нямаше промяна в следващата една минута и аз тръгнах към пикапа, като непрекъснато се оглеждах, за да се уверя, че наистина съм сама. Намирахме се извън полезрението на пазача, който стоеше в малката си стъклена колибка до бариерата.