Входната врата хлопна и миг по-късно на спалнята ми се почука. Пуснах Алсид да влезе, като искрено се надявах, че лицето ми не изглежда подпухнало от съня.
— Алсид, чух по-голямата част от разговора ви — признах аз. — Съжалявам, че ви подслушвах, но все пак ставаше дума за мен. Ъмм… Ерик е тук.
— Забелязах — мрачно отвърна той. — Предполагам, че трябва да го поканя. Влизай, Ерик — каза той, докато отваряше прозореца.
Ерик влезе сравнително елегантно, доколкото това е възможно, когато става въпрос за много висок мъж и много малък прозорец. Носеше костюм — с елек под сакото и вратовръзка — и очила. Косата му беше прибрана назад в стегната конска опашка.
— Това маскировка ли е? — попитах. Направо не можех да повярвам на очите си.
— Маскиран съм, да — отвърна той и плъзна горд поглед по снагата си. — Изглеждам различен, нали?
— Да — признах аз. — Изглеждаш точно като Ерик, който се е наконтил по изключение.
— Харесва ли ти костюмът?
— Разбира се — казах. Имах съвсем повърхностни познания в областта на мъжкото облекло, но можех да се обзаложа, че този маслиненокафяв ансамбъл в три части струваше колкото заплатата ми за две седмици. Или за четири. Аз лично не бих избрала този цвят за човек със сини очи, но трябваше да призная, че изглеждаше просто великолепно. Ако направят вампирско издание на списание „GQ“, Ерик би стоял идеално на корицата. — Кой ти направи прическата? — попитах аз, когато забелязах, че косата му всъщност бе сплетена в сложна схема от миниатюрни плитки.
— Охо, ревност ли усещам?
— Ни най-малко, просто ми хрумна, че фризьорът ти би могъл да ме научи да сплитам така собствената си коса.
На Алсид му дотегна от модната ни дискусия и рязко прекъсна разговора:
— Какво имаше предвид, когато остави мъртвеца в гардероба ми?
Не ми се случва често да видя Ерик сащисан, но той определено загуби дар слово — за цели трийсет секунди.
— Мъртвецът не е Буба, нали? — попита той. Беше наш ред да зяпнем от изненада. Алсид — защото не знаеше кой, по дяволите, е този Буба. Аз — защото не можех да си представя, че нещо подобно би могло да се случи с този вампир полуидиот. Набързо разказах на Алсид историята на Буба.
— Сега ми се изясняват всички онези слухове, че бил жив — поклати глава той. — По дяволите! Значи хората не си измислят, когато се кълнат, че са го виждали!
— Вампирската общност от Мемфис искаше да го задържи при тях, но просто нямаше начин — обясни Ерик. — Той непрекъснато напираше да си ходи вкъщи и постоянно се забъркваше в какви ли не неприятности. Та се наложи да го пращаме по задачи напред-назад, за да не се задържа на едно място.
— А сега той е изчезнал и вие нямате представа къде е — отбеляза Алсид, но без да взема твърде присърце проблема на Ерик.
— Възможно е онези хора, които се опитаха да отвлекат Суки в Бон Темпс, да са взели Буба вместо нея — каза Ерик, поглади елека си и сведе очи надолу. Не можеше да се нагледа на себе си. — Е, кой беше в гардероба?
— Рокерът, който маркира Суки снощи?
— Маркирал я е?
— Да, кръвно оскърбление — важно отвърна Алсид.
— Снощи нищо не ми каза за това — обърна се Ерик към мен и ме изгледа с вдигната вежда.
— Не ми се говореше на тази тема — отвърнах. Не ми харесваше драматизмът, с който подхождаха към тази сравнително безобидна случка. — Освен това нямаше кой знае колко кръв.
— Дай да видя.
Завъртях очи към тавана, но дяволски добре знаех, че Ерик е упорит като магаре и няма да отстъпи. Смъкнах блузата от рамото си, заедно с презрамката на сутиена. За мой късмет, материята беше толкова еластична, че нямаше да се наложи да я събличам цялата. Драскотините по кожата ми имаха вид на полумесеци, покрити със засъхнали корички, подути и зачервени, макар че предишната нощ старателно измих болното място с вода и сапун. Наясно съм колко микроби виреят под ноктите.