— Е, видя ли? — казах. — Дребна работа. Нито болката беше чак толкова голяма, нито уплахата, по-скоро се ядосах ужасно.
Ерик стоя с вперен в раните ми поглед, без да помръдне, докато най-накрая просто ги скрих под блузата си и се обърнах. Тогава той насочи вниманието си към Алсид.
— Значи този в гардероба е бил мъртъв?
— Да — отвърна Алсид. — Мъртъв от часове.
— Как е бил убит?
— Нямаше следи от ухапване — обадих се аз. — Вратът му изглеждаше счупен. Но нямахме особено голямо желание да се вторачваме в него. Тоест, ти нямаш нищо общо с това, така ли да го разбирам?
— Нямам, но признавам, че бих го направил е удоволствие.
Свих рамене. Нямах желание да размишлявам върху думите му.
— Тогава кой го е пъхнал вътре? — попитах аз, за да възобновя разговора.
— И защо? — попита Алсид.
— Уместно ли е да попитам къде се намира той в момента? — Ерик успя да си придаде вид на строг баща, който трябва да вкара в пътя двете си непослушни деца.
Алсид и аз се спогледахме.
— Ами… хм… той е… — гласът ми изтъня и заглъхна.
Ерик пое дълбоко въздух, за да тества обстановката в апартамента.
— Тялото не е тук.
— Извикахте ли полицията?
— Ами… не — смотолевих. — Всъщност… ние, ъмм…
— Изхвърлихме го в гората — отсече Алсид.
Просто нямаше по-изискан начин за съобщаване на подобна информация.
За втори път изненадвахме Ерик.
— Виж ти — безизразно отбеляза той. — Какви смелчаци!
— За всичко сме се погрижили. Действахме по план — взех да се оправдавам аз като малко дете.
Ерик се усмихна.
— Да, не се и съмнявам.
— Водачът на глутницата дойде да ме види днес — каза Алсид. — Току-що си тръгна всъщност. Все още не знае, че Джери е изчезнал. Оказа се, че Джери е отишъл да се оплаква на Терънс след снощната случка в бара. Изразил недоволство от мен. Значи все пак е бил чут и видян след излизането си от „Жозефина“.
— Тоест, може и да ви се размине.
— Мисля, че вече ни се размина.
— Трябваше да го изгорите — каза Ерик. — Така нямаше да остане и следа от мириса ви по него.
— Не мисля, че някой би могъл да подуши мириса ни — обадих се аз. — Съвсем честно ти казвам. Въобще не сме го докосвали с голи ръце.
Ерик погледна към Алсид и Алсид кимна.
— Съгласен съм с нея — каза той. — А аз все пак съм от свръхестествените.
Ерик сви рамене.
— Нямам никаква представа кой може да го е убил и довлякъл у вас. Очевидно някой е искал да те натопи за смъртта му.
— Тогава защо този някой не се е обадил в полицията от монетен телефон, за да им каже, че в апартамент 504 има труп?
— Добър въпрос, Суки, но точно в момента нямам отговор — Ерик сякаш внезапно загуби интерес към всичко това. — Довечера ще бъда в клуба. Ако ми се наложи да говоря с теб, Алсид, кажи на Ръсел, че съм твой приятел от друг град и си ме поканил, за да ме запознаеш със Суки, новата ти приятелка.
— Добре — отвърна Алсид. — Но не разбирам защо искаш да си там. Присъствието ти може да предизвика неприятности. Ами ако някой от вампирите те разпознае?
— Не познавам никого от тях.
— Но защо поемаш този риск? — попитах. — Защо изобщо трябва да ходиш там?
— Може да чуя нещо, което ти няма да чуеш или което Алсид няма да знае, защото не е вампир — основателно отбеляза Ерик. — Извини ни за малко, Алсид. Трябва да обсъдя нещо със Суки насаме.
Алсид ме погледна, за да се увери, че нямам нищо против, кимна неохотно и се оттегли във всекидневната.
— Искаш ли да излекувам раните ти? — безцеремонно попита Ерик.
Представих си грозните, покрити с корички драскотини и веднага се сетих за тънките презрамки на роклята, която си носех за довечера. За малко да се съглася, но после се разколебах.
— А какво обяснение ще дам за това, Ерик? Целият бар видя как той заби ноктите си в рамото ми.
— Права си — Ерик стисна очи и поклати глава, сякаш се ядосваше на себе си. — Разбира се. Ти не си върколак, не си и вампир. Как би могла да се излекуваш толкова бързо?
После направи още нещо, което не очаквах. Взе ръката ми, стисна я между двете си длани и ме погледна право в очите.