— Няма проблем — сви рамене той. — Утре ще си наваксам — ала при тези думи целият потръпна от напрежение.
Тази вечер не се стреснах чак толкова, когато пикапът потегли самичък по улицата, и дори не ми мигна окото, когато господин Хоб отвори вратата. Не мога да кажа, че таласъмът се радваше да ни види, но пък и нямах представа какво е нормалното изражение на лицето му. Дори да му идваше да направи салто от радост, аз пак щях да си остана в неведение.
Честно казано, съмнявах се да е чак толкова развълнуван от повторната ми поява в клуба. А може би той беше собственикът? Не можех да си представя, че господин Хоб би кръстил клуба си „Жозефина“. По-скоро би избрал име като „Мъртво гниещо куче“ или „Пълзящи червеи“, но не и „Жозефина“.
— Тази вечер нямаме нужда от неприятности — мрачно изрече господин Хоб. Гласът му звучеше като ръждясал, сякаш го използваше само в краен случай и с голямо неудоволствие.
— Тя няма вина за случилото се — каза Алсид.
— Все едно — каза Хоб и млъкна. Вероятно реши, че не е нужно да казва нищо повече, и беше прав. Дребният таласъм кимна с глава към няколко маси, събрани една до друга.
— Кралят ви очаква.
Хората станаха на крака, когато стигнах до масата. Ръсел Еджингтън и специалният му приятел Талбот седяха с лице към дансинга; срещу тях се бе разположил възрастен вампир (така де, приобщен към немъртвите в по-напреднала възраст), придружен от жена, която остана седнала, разбира се. Погледът ми я подмина, върна се и аз изписках от радост.
— Тара!
Приятелката ми от гимназията изписка в отговор и скочи от мястото си. Хвърлихме се в прегръдките си, макар че по етикет трябваше да си пратим леки въздушни целувки. И двете се намирахме на чужда територия тук, в „Клубът на мъртвите“.
Тара, която е с няколко сантиметра по-висока от мен, има тъмна коса, тъмни очи и мургава кожа. Носеше рокля с дълъг ръкав в златисто бронзови нюанси, която проблясваше при всяко нейно движение, и обувки с много висок ток. Така достигаше ръста на кавалера си.
Но след като се измъкнах от обятията на Тара и радостно я потупах по рамото, аз осъзнах, че срещата ми с нея бе най-лошото, което можеше да ми се случи. Влязох в съзнанието й и се уверих, че действително се кани да ме попита защо съм с някого, който не е Бил.
— Хайде, дружке моя, да отидем да си напудрим носовете в тоалетната — предложих весело аз и тя веднага си взе чантичката, като дари кавалера си с перфектната усмивка: добре премерена комбинация от радост и печал. Аз махнах лекичко на Алсид, помолих останалите джентълмени да ни извинят и двете бързо закрачихме към дамската тоалетна, която се намираше в коридора към задния вход на заведението. Вътре нямаше никого. Затворих вратата и се облегнах на нея, за да не влезе някой. Тара ме гледаше право в очите, преливаща от желание да ме засипе с въпроси.
— Тара, моля те, не споменавай нищо нито за Бил, нито за Бон Темпс.
— А искаш ли да ми кажеш защо?
— Просто… — опитах се да измисля нещо разумно, но не успях. — Тара, просто приеми, че това може да ми коства живота.
Тя потрепери и се вторачи в мен, без да мига. Та кой не би реагирал така? Но Тара бе преживяла доста несгоди в живота си и беше корава девойка, макар и с ранена душа.
— Толкова се радвам, че си тук — каза тя. — Чувствах се много самотна в тази компания. Кой е твоят приятел? Какъв е?
Все забравям, че другите хора не притежават моята дарба. А понякога забравям, че другите хора не знаят за съществуването на върколаци и прочее.
— Той е геодезист — отвърнах. — Хайде, ела, ще те запозная.
— Моля да ни извините, че така ви зарязахме — усмихнах се аз на цялата мъжка компания. — Доста невъзпитано от моя страна — представих Тара на Алсид и той реагира с нужната доброжелателност. После дойде ред на Тара.
— Суки, това е Франклин Мот.
— Приятно ми е да се запознаем — протегнах ръка, но веднага осъзнах грешката си. Вампирите не се здрависват. — Извинете — бързо добавих и му помахах за поздрав. — В Джаксън ли живеете, господин Мот? — нямах никакво намерение да карам Тара да се срамува от мен.
— Моля те, наричай ме Франклин — каза той. Имаше прекрасен, мелодичен глас с лек италиански акцент. Вероятно беше умрял на около шейсетгодишна възраст, съдейки по набръчканото му лице и прошарените му мустаци и коса. Външно изглеждаше силен и много мъжествен. — Да, живея тук, но бизнесът ми има филиали и в Джаксън, и в Ръстън, и във Виксбърг. Запознах се с Тара на едно събиране в Ръстън.