— Ти се държа много смело снощи, когато нещата загрубяха — отбеляза Талбот. Мислеше си, че снощната ми храброст изобщо не се връзва със скромното ми поведение тази вечер. По дяволите, знаех си, че преигравам!
— Суки е смело момиче, така си е — обади се Тара точно навреме. — Когато танцувахме заедно на сцената преди около милион години, тя беше смелата, а не аз! На мен ми трепереха коленете.
Благодаря, Тара.
— Вие двете сте танцували? — попита Франклин Мот и веднага насочи вниманието си към нашия разговор.
— О, да, и взехме първа награда в конкурс за таланти — отвърна Тара. — Но едва когато завършихме училище и добихме повечко житейски опит, осъзнахме, че танцът ни е бил твърде… как да кажа…
— Неприличен — помогнах й аз. — Ние бяхме най-наивните момичета в цялото училище и изведнъж — хоп! — излизаме на сцената с нашия танц, заимстван директно от MTV.
— Отне ни години да разберем защо директорът се потеше толкова обилно — каза Тара с чаровна усмивка. — Всъщност хрумна ми нещо. Ще отида да поговоря с диджея — тя скочи от мястото си и се запъти към вампира, застанал зад пулта на малката сцена. Той се наведе към нея, изслуша я внимателно и кимна.
— О, не! — щях да умра от срам.
— Какво? — Алсид очевидно се забавляваше.
— Предполагам, че ще иска от мен да повторим цялото онова представление.
Правилно предполагах. Тара си проправяше път през тълпата в посока към мен и цялата сияеше. Набързо измислих поне двайсет и пет основателни причини да й откажа, но тя просто ме хвана за ръцете и ме изправи на крака. Нямаше как да се измъкна и просто я последвах. Тара гореше от нетърпение да се развихрим на дансинга, а аз не исках да разочаровам приятелката си. Тълпата ни направи място и от тонколоните се разнесе нашата песен. „Любовта е бойно поле“ на Пат Бенатар.
За съжаление, помнех всеки подскок, всяка чупка, всяко поклащане на бедрата.
В младежката си наивност двете с Тара бяхме подготвили хореографията на танца си почти като при двойките по фигурно пързаляне, така че се докосвахме (или поне така изглеждаше) по време на цялото това представление. Дали пък не изглеждахме като двойка лесбийки, изпълняващи театрален номер на сцената в стриптийз бар? Едва ли. Кракът ми не е стъпвал в стриптийз бар или в кинозала за порнофилми, но имах чувството, че атмосферата в „Жозефина“ тази вечер силно наподобяваше нещо такова. Всеобщата похот просто вибрираше във въздуха. Не обичам да бъда обект на такова внимание, но внезапно установих, че зрителският интерес ми действа вдъхновяващо.
Бил бе успял да информира тялото ми за съществуването на добрия секс и аз бях сигурна, че чрез танца си изразявах умението си да се наслаждавам на секса. Същото се отнасяше и за Тара. С езика на тялото си двете сякаш крещяхме на публиката: „Виж ме, жена съм!“. А любовта — ей богу! — наистина беше бойно поле. Пат Бенатар не грешеше.
Танцът ни наближаваше кулминацията си. На последните няколко такта Тара ме улови през кръста, разлюляхме бедра в унисон и се наведохме толкова ниско, че дланите ни опряха в пода. Музиката спря. Последва секунда мълчание и после барът избухна в аплодисменти и подсвирквания.
Можех да се обзаложа, че вампирите си мислеха за кръвта, която течеше във вените ни. Гладните им погледи шареха предимно по главните артерии от вътрешната част на бедрата ни. Чувах как върколаците си представяха колко сме вкусни. Така че на връщане към масата ни се чувствах точно като мръвка в чиния. Докато си проправяхме път между столовете, двете с Тара получихме куп комплименти, потупвания по рамото и покани за танц. Изкуших се да приема предложението на един вампир с къдрава кестенява коса, висок колкото мен и миловиден като зайче. Но просто му се усмихнах и продължих напред.
Франклин Мот изглеждаше очарован.
— О, ти беше напълно права — каза той и помогна на Тара да седне, като истински кавалер.
Алсид, както забелязах, ме гледаше начумерено и дори не направи опит да се надигне от мястото си. Това принуди Талбот да се наведе напред и да издърпа стола ми — принудителна и несръчна проява на любезност. (Но все пак получи потупване по гърба от Ръсел за този си жест.)
— Момичета, не мога да повярвам, че не са ви изключили от гимназията заради този танц — каза Талбот, за да замаже неловкото положение. Аз пък не можех да повярвам, че Алсид се държеше като ревнив дръвник.