— Нямахме никаква представа — запротестира Тара през смях. — Ама никаква. Изобщо не можехме да проумеем за какво е целият този шум.
— Какво те ухапа по задника? — попитах аз Алсид съвсем тихичко. Но когато се заслушах внимателно, разбрах причината за недоволството му. Сърдеше се на себе си, задето ми призна, че все още носи Деби в сърцето си, иначе би направил решителен опит да се пъхне в леглото ми довечера. Това го изпълваше с гняв и вина едновременно, тъй като бе пълнолуние един вид, неговото време от месеца. Донякъде.
— Не полагаш голямо старание да намериш приятеля си. Или вече забрави защо сме тук? — хладно попита той със злобна нотка в гласа.
Все едно плисна кофа студена вода в лицето ми. Дойде ми като шок и ме заболя ужасно. Очите ми се напълниха със сълзи. Освен това всички на масата разбраха, че ми е казал нещо неприятно.
Талбот, Ръсел и Франклин отправиха предупредителни погледни към Алсид, наситени с откровена заплаха. Погледът на Талбот представляваше бледо отражение на изпепеляващия взор на любовника му, така че не се броеше, но, в крайна сметка, Ръсел бе крал, а Франклин — влиятелен вампир. Алсид веднага си спомни къде се намира и с кого.
— Извинявай, Суки, просто изпитах ревност — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички. — Много интересен танц, наистина.
— Интересен? — попитах аз с привидно безразличие, но вътрешно кипях от ярост. Прокарах пръсти през косата му и се наведох към него. — Просто интересен? — разменихме си фалшиви усмивки, за радост на аудиторията. Идваше ми да уловя един кичур от тази черна коса и здраво да го опъна. Той не притежаваше телепатичната ми дарба, но отгатна желанието ми много бързо, все едно го прочете на челото ми. Алсид положи огромно усилие да запази самообладание.
Тара отново спаси положението (Господ здраве да й дава!), като попита Алсид с какво се занимава. Аз дръпнах леко стола си назад и пуснах съзнанието си да се рее наоколо. Алсид беше прав — намирах се тук не за да се забавлявам, а за да върша работа. Но просто нямаше как да откажа на Тара нещо, което й доставяше такова голямо удоволствие.
В навалицата на дансинга се отвори пролука и аз забелязах на заден план Ерик. Стоеше облегнат на стената зад малката сцена. Гледаше право към мен, а очите му преливаха от страст. Ето че имаше поне един от присъстващите, който не ми се сърдеше и който приемаше танца ни точно така, както искахме да го представим.
Ерик изглеждаше много добре с костюма и очилата. Установих, че благодарение на очилата видът му не е чак толкова заплашителен, и отново се посветих на заниманието си. Днес върколаците и хората бяха по-малко, което значително улесняваше свързването на доловената мисъл с нейния източник. Затворих очи, за да се концентрирам, и почти веднага ме връхлетя нечий вътрешен монолог, който ме разтърси.
„Каква мъка“ — мислеше си някой. Усещах, че е мъж и че мислите му идват от района зад мен, някъде около бара. Понечих да се обърна, но се въздържах. Визуалният контакт нямаше да ми помогне с нищо. Насочих погледа си към земята, за да не се разсейвам от движението на останалите клиенти.
На практика хората не формулират мислите си като завършени изречения. Така че когато ги предавам, аз ги превеждам, един вид.
„Когато умра, името ми ще се прослави — мислеше си той. — Моментът почти настъпи. Господи, моля те, нека не боли. Благодаря и за това, че той е тук, близо до мен… Надявам се, че колът е достатъчно остър“.
О, дявол да го вземе. Скочих на крака и се отдалечих от масата.
10
Придвижвах се бавно, сантиметър по сантиметър, стараейки се да блокирам шума от музиката и гласовете около себе си, за да не изпускам нишката на монолога. Все едно вървях под вода. Жената, която седеше на висок стол до бара, бавно остави чашата със синтетична кръв на тезгяха. Косата й приличаше на облак разчепкана вълна. Носеше рокля с тесен корсет и пищна фуста до земята. Имаше мускулести ръце и широки рамене, които изглеждаха доста нелепо в подобни одежди; но аз — а и всеки човек с мозък в главата си — не бих й го казала никога. Това трябваше да е Бети Джо Пикард, втора в йерархията след Ръсел Еджингтън. Тоалетът й се допълваше от бели ръкавици и лачени пантофки. Липсваше й само шапчица с воалетка. Можех да се обзаложа, че Бети Джо е била върла почитателка на Мейми Айзенхауер.