А зад гърба на тази страховита вампирка стояха двама мъже. Човеци. Единият бе висок и ми се стори познат отнякъде. Прошарената му кестенява коса беше дълга, но гладко вчесана. Най-обикновена мъжка прическа, просто оставена да расте, накъдето й скимне, която обаче изглеждаше странно в комбинация с костюма му. По-ниският му спътник имаше леко прошарена черна коса, много гъста и много чорлава. Носеше спортно яке, вероятно закупено от магазин за дрехи втора употреба в ден за разпродажба.
А от вътрешната страна на това евтино яке, в специално ушит за целта джоб, човекът носеше остър кол.
Изстинах от ужас. Започнах трескаво да размишлявам. Ако направех опит да го спра, щях да разкрия скритата си дарба и съответно истинската си самоличност. Последствията от това разкритие щяха да зависят от онова, което Ръсел Еджингтън знаеше за мен; той очевидно знаеше, че приятелката на Бил е сервитьорка в бар „Мерлот“ в Бон Темпс, но не и името й. Затова и смело се представих като Суки Стакхаус. Ако Ръсел знаеше, че приятелката на Бил е телепат, и сега разбереше, че и аз съм телепат, един Бог знае как щяха да се развият събитията след това.
Всъщност не беше трудно да се досетя.
Докато се мотаех, засрамена и уплашена, решението се взе само. Чернокосият мъж посегна към вътрешния джоб на якето си и фанатизмът, който бушуваше в главата му, направо ме помете. Той измъкна дългия заострен прът и после всичко се случи почти едновременно.
— Кол! — изкрещях аз, спуснах се към фанатика и отчаяно се вкопчих в ръката му. Вампирите и съпровождащите ги хора скочиха от местата си и трескаво се заоглеждаха в търсене на заплахата, а върколаците благоразумно се оттеглиха покрай стените, за да освободят пространство за вампирите. Високият мъж ме налагаше с юмруци по главата и раменете, а чернокосият му спътник се мъчеше да се изскубне от хватката ми. Мяташе се наляво-надясно и се опитваше да ме отблъсне.
Някак си в цялото това меле погледите ни с високия се срещнаха и двамата веднага се познахме. Мъжът беше Стив Нюлин, бившият лидер на Братството на слънцето — бойна антивампирска организация, чийто филиал в Далас биде пометен от вампирския гняв след моето посещение там. Той със сигурност щеше да им каже коя съм, но точно в момента аз трябваше да се концентрирам върху действията на човека с кола. Клатех се безпомощно върху високите си токчета, опитвайки се да запазя равновесие, когато нападателят най-после успя да изпълни брилянтен замах и прехвърли оръжието от дясната си ръка, на която висях аз, в лявата.
Стив Нюлин ме халоса за последен път по гърба и хукна към изхода. Миг след това го погна тълпата. Чуваха се гръмогласни викове и жални вопли. И тогава чернокосият замахна с лявата си ръка и заби кола в тялото ми — точно под ребрата, от дясната ми страна.
Пуснах ръката му и погледнах надолу. После отново вдигнах глава и се втренчих в очите му. В тях се четеше единствено ужас, досущ като в моите. Тогава бялата ръкавица на Бети Джо Пикард изсвистя във въздуха и юмрукът й се стовари два пъти върху него — бум-бум. Първият удар прекърши врата му. Вторият строши черепа му. С ушите си чух хрущенето на костта.
Мъжът се срути на пода и ме повлече със себе си. Паднах тежко по гръб.
Лежах и гледах в тавана на бара, към вентилатора, който тържествено се въртеше над главата ми като в забавен кадър. Питах се защо посред зима е пуснат вентилатор. Един орел прелетя покрай перките му. До мен спря вълк, облиза лицето ми и нададе вой, но после се обърна и избяга. Тара пищеше. Аз мълчах като вцепенена. И треперех от студ.
Притиснах дясната си ръка към прободеното от кола място. Не исках да го виждам и се страхувах да не погледна неволно надолу. Чувствах как мястото около раната ставаше все по-мокро.
— Някой да се обади на 911! — изкрещя Тара и коленичи до мен. Барманът и Бети Джо си размениха погледи над главата ми. Разбрах ги.
— Тара — казах. По-точно изхриптях. — Миличка, в момента всички върколаци се преобразяват. Днес е пълнолуние. Полицията не бива да идва тук, но ако някой звънне на 911, ще се наложи да дойдат.
Тара не разбра нищо от думите ми за върколаците. Тя просто не знаеше, че подобни неща са възможни.
— Вампирите няма да позволят да умреш — уверено заяви тя. — Та ти току-що спаси един от тях!
Аз не бях чак толкова уверена в това. Видях лицето на Франклин Мот зад гърба на Тара. Гледаше ме в очите, но в погледа му липсваше оптимизъм.
— Тара — прошепнах, — трябва да се махнеш оттук. Нещата излизат от контрол, а ако полицията случайно пристигне, ти просто не бива да си тук.