Франклин Мот кимна в знак на съгласие.
— Няма да те оставя сама, докато някой не ти окаже помощ — решително каза Тара. Бог да благослови доброто й сърце.
Тълпата около мен се състоеше единствено от вампири. Един от тях беше Ерик. Не можех да прочета изражението на лицето му.
— Тара, високият блондин ще ми помогне — прошепнах аз със сетни сили и посочих с пръст Ерик. Не смеех да го погледна; страхувах се да не видя отказ в очите му. Ако Ерик не ми помогнеше, щях да си умра тук, просната върху полирания дървен под във вампирски бар в Джаксън, щата Мисисипи.
Брат ми Джейсън щеше да е много ядосан.
Тара се бе запознала е Ерик през една много драматична нощ в Бон Темпс. Но очевидно не можеше да свърже образа на високия блондин от онази нощ с високия блондин тук, облечен в костюм, с очила на носа и сплетена на ситни плитки коса, прибрана в конска опашка.
— Моля те, помогни на Суки — обърна се тя директно към него, когато Франклин Мот я улови за раменете и я изправи на крака.
— Този млад мъж с удоволствие ще помогне на приятелката ти — каза Мот и изгледа Ерик толкова многозначително, че русият блондин просто нямаше друг избор, освен да се съгласи.
— Разбира се. Алсид е мой много добър приятел — излъга Ерик, без да му мигне окото.
Той зае мястото на Тара и още щом коленичи, усетих, че е подушил миризмата на кръвта ми. Лицето му стана още по-бяло, кожата му се изопна, а в очите му пламна огън.
— Нямаш представа какво огромно желание изпитвам — прошепна той — да се наведа и да започна да те ближа.
— Ако го направиш, всички останали ще те последват — отвърнах. — Но те няма само да ближат. Те ще хапят — в краката ми стоеше немска овчарка и не откъсваше от мен светещите си жълти очи.
— Това е единственото, което ме спира.
— Кой си ти? — попита Ръсел Еджингтън и внимателно огледа Ерик от глава до пети. Ръсел стоеше от другата ми страна и застрашително се наведе над нас. Намирах се в крайно неизгодна позиция, не ще и дума, но бях абсолютно безсилна да променя каквото и да било.
— Аз съм приятел на Алсид — повтори Ерик. — Той ме покани тази вечер, за да ме запознае с новата си приятелка. Казвам се Лейф.
Ръсел можеше да гледа отвисоко, тъй като Ерик беше коленичил, и златистокафявите му очи се забиваха в сините очи на Ерик.
— Алсид не общува с много вампири — каза Ръсел.
— Аз съм един от малкото.
— Трябва да изведем тази млада дама оттук — каза Ръсел.
Ръмженето на няколко крачки от нас стана още по-интензивно. Група животни ожесточено ръфаха нещо на пода.
— Изнесете това оттук! — изрева господин Хоб. — През задния вход! Знаете правилата!
Двама от вампирите вдигнаха трупа — защото точно за труп се дърлеха върколаците — и го изнесоха през задния вход, следвани от цялата животинска глутница. Сбогом, чернокоси фанатико!
Само няколко часа по-рано двамата с Алсид се бяхме отървали от труп. А можехме просто да го вземем с нас вечерта и да го хвърлим до задния вход на бара. Разбира се, този тук бе съвсем пресен.
— … да е пронизал бъбрека — тъкмо казваше Ерик. За няколко секунди бях загубила съзнание или се бях пренесла в друго измерение.
Потях се обилно и ме измъчваше нетърпима болка. Дожаля ми за роклята, че е подгизнала в пот, но, в крайна сметка, какво значение имаше, след като в нея вече зееше кървава дупка?
— Ще я отнесем у дома — каза Ръсел. Ако не ме болеше толкова, сигурно щях да се засмея. — Лимузината пътува насам. Ще се чувства по-комфортно, ако вижда познати лица край себе си, не мислите ли?
А аз си мислех, че Ръсел не искаше да ме носи, за да не цапа костюма си. А Талбот едва ли имаше сили да ме влачи. И макар че дребният вампир с къдравата черна коса бе все още там — все тъй усмихнат, — аз щях да бъда твърде тежка и за него…
После отново потънах някъде за неопределено време…
— … Алсид се превърна във вълк и хукна да преследва спътника на нападателя ти — обясняваше ми Ерик, въпреки че не помнех да съм го питала. Понечих да му кажа кой е спътникът, но прецених, че е по-добре да не знае.
— Лейф — промълвих аз, опитвайки се да запечатам името в паметта си. — Лейф. Струва ми се, че жартиерите ми се виждат. Това означава ли, че…?
— Да, Суки?
… И отново загубих съзнание. После усетих, че се движа, и осъзнах, че Ерик ме носи на ръце. За пръв път през живота си изпитвах такава болка и си дадох сметка — но не за пръв път, — че преди да срещна Бил, кракът ми не беше стъпвал в болница, а сега през половината от времето ми или ме биеха, или лекуваха раните ми. Много съществена и важна подробност.