Но в сравнение е всичко онова, което ми предстоеше да извърша, за да се измъкна от това имение, кражбата на яке и одеяло можеше да се окаже съвсем незначително провинение. Наредих на съвестта си да млъкне.
Докато се промъквах през огромната кухня към задната врата, краката ми безшумно се плъзгаха по пода, обути в меките пантофи на Бърнард. Чакаше ме важна спасителна операция, така че щях да се чувствам много по-добре с чорапи и пантофи, отколкото с обувки с висок ток.
До този момент не бях срещнала никого. Явно съм имала късмета да улуча най-подходящото време. Почти всички вампири спяха дълбоко — кой в ковчег, кой в легло, кой в подземно помещение или дявол знае къде. Почти всички върколаци, от всякакъв сорт, продължаваха среднощните си гуляи или пък спяха изтощени. Но аз цялата се тресях от напрежение, защото всеки момент късметът можеше да ми изневери.
Зад къщата действително имаше малък плувен басейн, покрит за през зимата с огромно парче насмолен брезент. Краищата му, подсилени с тежести, обхващаха много по-голяма площ от реалния периметър на басейна. Малката съблекалня до него тънеше в мрак. Тръгнах безшумно по пътеката, покрита с неравни каменни плочи, и след като се проврях през процеп в гъстия жив плет, се озовах на асфалтирана площадка. Благодарение на изостреното си зрение веднага разбрах, че съм успяла да открия двора пред бившата конюшня. Внушителна сграда, обшита с бели дъски, а на втория й етаж (където според Буба имаше апартаменти) се виждаха прозорци, украсени с триъгълни „вежди“. За пръв път през живота си виждах толкова луксозен, но и малко странен гараж. Клетките за колите нямаха врати, а открити сводести проходи. Преброих четири автомобила, между които една лимузина и един джип. Най-вдясно вместо пети сводест проход имаше тухлена стена, а в нея — врата.
Бил, помислих си. Бил. Сърцето ми се разхлопа. Забелязах паркирания до вратата „Линкълн“ и изпитах огромно облекчение. Отключих шофьорската врата и когато я отворих, лампичката в купето светна. Ослушах се, но очевидно наоколо нямаше кой да ме види. Оставих вързопа с принадлежностите си на пътническата седалка и притворих вратата. Намерих копчето за вътрешното осветление и угасих лампата и купето. Изгубих цяла драгоценна минута в разглеждане на таблото, макар че цялата се тресях от вълнение и страх и ми беше трудно да се концентрирам. После излязох от колата и отключих багажника. Беше просто огромен, но не особено чист, за разлика от интериора. Останах с впечатлението, че Ерик е изхвърлил по-едрите неща и е оставил пода осеян с хартийки за свиване на цигари, найлонови торбички и петна от бял прах. Хм. Е, какво толкова. Дреболия. Ерик бе пъхнал вътре две бутилки кръв и аз ги отместих настрана. Да, доста занемарен багажник, но пък имаше достатъчно място, за да се разположи Бил удобно.
Поех дълбоко въздух и стиснах одеялото пред гърдите си. Между гънките му се намираше колът, заради който преживях такива големи мъки. Нямах друго оръжие и въпреки зловещия му вид (по него все още се виждаха петна от собствената ми плът и кръв) го извадих от кошчето за боклук и го взех със себе си. Поне бях сигурна, и то от личен опит, че може да причини сериозни поражения.
Небето стана една идея по-светло, но когато усетих дъждовните капки по лицето си, изпитах увереност, че тъмнината ще продължи малко по-дълго. Запристъпвах крадешком към гаража. Естествено, когато човек върви на пръсти и се озърта предпазливо, веднага буди подозрение, но просто не можех да се запътя към вратата с изправени рамене и делова походка. Чакълът под краката ми не позволяваше да се движа безшумно, но все пак се стараех да стъпвам леко.
Долепих ухо до вратата и пуснах в действие изострения си слух. Не се чуваше нищо. Явно вътре нямаше хора. Завъртях бавно топката, върнах я в първоначално положение веднага, след като натиснах вратата, и прекрачих прага на помещението.
Дървеният под бе осеян с петна. Вонеше ужасно. Веднага ми стана ясно, че Ръсел и друг път е използвал тази стая за мъчения. Бил се намираше в средата на помещението, окован със сребърни вериги за стол с облегалка.
След всички сътресения и емоции от последните няколко дни внезапно усетих как светът си идва точно на мястото.
Всичко изглеждаше кристално ясно. Ето го Бил. И аз ще го спася.
А след като го огледах внимателно на бледата светлина от голата крушка на тавана, аз разбрах, че съм готова на всичко, за да го спася.