Бях на около девет години, когато я помолих да ми го обясни, и тя каза: „Не си дири белята, тя сама ще те намери“.
Окрилена от тази мъдрост, разчистих мрачните си мисли и направих бърз разбор на плановете си. Следващата ми задача бе просто да се върна в Джаксън и да намеря убежище на паркинга. Спазих инструкциите на любезната жена от бензиностанцията и половин час по-късно с облекчение установих, че се намирам в покрайнините на Джаксън.
Знаех, че ако успея да намеря сградата на Конгреса, ще открия и жилищната кооперация на Алсид. По време на кратката ми обиколка с Алсид из центъра на Джаксън не обръщах голямо внимание на маршрута. Но в целия щат Мисисипи нямаше чак толкова много пететажни сгради, дори и в столицата, така че след напрегнато обикаляне по улиците на градчето най-после я открих.
Ето, помислих си, настъпи краят на всичките ми проблеми… Защо ми трябваше да дърпам дявола за опашката?
Спрях до будката на охраната, където трябва да изчакаш, докато пазачът дръпне ръчката или натисне бутона, или каквото там прави, за да вдигне бариерата. Ужасявах се, че може да ми откаже достъп, защото нямах специален стикер, какъвто имаше Алсид на пикапа си.
Будката беше празна, което ми се стори доста странно. Намръщих се и се зачудих какво да правя. По едно време отсреща се появи пазачът. Тътреше крака към рампата, облечен в тежката си кафява униформа. Щом ме видя, направи стресната физиономия и забърза към колата. Въздъхнах. Все пак щеше да ми се наложи да разговарям с него. Натиснах копчето, което сваляше прозореца ми.
— Съжалявам, че ми се наложи да изоставя поста си — заоправдава се той. — Трябваше да… ъмм… лични нужди.
Вече разполагах с преимущество.
— Ще ползвам тази кола известно време. Мога ли да получа временен стикер? — казах аз и го изгледах многозначително. Погледът ми казваше: „Дай ми стикер и аз няма да кажа на никого, че си зарязал поста си“.
— Да, госпожице. Апартамент 504, нали?
— Имате безупречна памет — казах аз и по набръчканото му лице плъзна руменина.
— Работата го изисква — сви рамене той и ми подаде картонче е номер, което аз закрепих на таблото. — Само ще ви помоля да ми го върнете, когато напускате сградата окончателно. А ако възнамерявате да останете за по-дълго време, трябва да попълните молба и тогава ще ви дадем стикер. Тоест… — взе да заеква той, — господин Ерво трябва да я попълни, в качеството си на собственик.
— Разбира се — казах. — Няма проблем — помахах му весело е ръка и той се прибра в кабинката си, за да вдигне бариерата.
Влязох в тъмния паркинг, обзета от онова усещане за облекчение, което обикновено настъпва след преодоляване на огромно препятствие.
После ме връхлетя друга необяснима емоция. Извадих ключовете от таблото и цялата се разтреперих. Стори ми се, че видях пикапа на Алсид през два реда автомобили, но аз бях паркирала възможно най-навътре — в най-тъмния ъгъл и далече от всички останали коли, както се оказа. И тук свършваха всичките ми планове. Нямах никаква представа какво да правя оттук нататък. Честно казано, и през ум не ми беше минавало, че мога да стигна чак дотук. Облегнах се назад в удобната си седалка, за да отдъхна за минутка, преди да изляза навън. Климатикът работеше с пълна сила и в купето бе топло като във фурна.
Събудих се няколко часа по-късно.
В купето беше студено и аз замръзвах, въпреки че носех откраднатото ватирано яке. Протегнах се и раздвижих изтръпналите си крака.
Може би трябваше да проверя как е Бил и дали е завит добре след дългото клатушкане по пътя.
Всъщност просто исках да го видя отново. Дори самата мисъл за него накара сърцето ми да се разтупка. Голяма съм идиотка!
Проверих на какво разстояние сме от бледата светлина, която проникваше от входа на паркинга. Нямаше опасност, намирахме се достатъчно далече. Освен това багажникът сочеше към стената, а не към входа.
Поддадох се на изкушението и заобиколих колата. Завъртях ключа, извадих го, пуснах го в джоба на якето си и изчаках багажника да се отвори.
В сумрака ми беше трудно да различа дори мъхестото жълто одеяло. Бил изглеждаше добре покрит. Наведох се още малко напред, за да издърпам единия край над главата му. Чух предупредителен сигнал — потракване на обувка върху цимента, — но само секунда след това усетих мощен тласък откъм гърба.
Паднах в багажника върху Бил.
Миг по-късно някой избута краката ми навътре и хлопна капака.