Сега и двамата с Бил бяхме заключени в багажника на огромния „Линкълн“.
12
Деби. Това можеше да е само Деби. След като преодолях първоначалния пристъп на паника, който продължи по-дълго, отколкото ми се искаше да призная, опитах да възстановя в съзнанието си онези няколко секунди. Бях доловила следа от мозъчна активност у нападателя ми, типична за свръхсъщество. Реших, че това можеше да е само бившата приятелка на Алсид — не-чак-толкова-бивша, очевидно, щом се мотаеше наоколо.
Дали ме е чакала да се върна в апартамента на Алсид след кавгата ни от предишната нощ? Или пък се е срещнала с него по време на лудостта им по пълнолуние? В крайна сметка, излизаше, че присъствието ми до Алсид я бе разгневило много повече, отколкото съм си представяла. Или го обичаше, или я мъчеше непреодолимо чувство за собственост.
Не че мотивите й ме интересуваха точно в този момент. Тревожеше ме единствено проблемът с ограниченото количество въздух. За пръв път се радвах на факта, че Бил няма нужда от кислород.
Започнах да дишам бавно и на равни интервали. Никакви дълбоки глътки въздух, никаква паника. Заставих се да мисля разумно. Така, влязох в багажника около… хм… един часа след полунощ. Бил ще се събуди към пет, след залез-слънце. Може да поспи и малко повече, тъй като е изтощен, но не по-късно от шест и половина, със сигурност. Щом се събуди, ще ни измъкне оттук. Но дали ще успее? Беше много слаб. Възстановяването от толкова тежки рани отнемаше време, дори за вампир. Щеше да му е нужна почивка и кръв, за да дойде на себе си. Не беше пил кръв цяла седмица. При тази мисъл внезапно изстинах.
Направо се вкочаних.
Бил щеше да се събуди гладен. Много, много гладен. Освирепял от глад.
И ето ме мен — бърза закуска.
Дали щеше да ме познае? Дали щеше да се осъзнае навреме, за да спре?
А ако се осъзнае навреме, но вече не му пука за мен? При тази мисъл ме заболя още повече. Ами ако просто започне да смуче и продължи да смуче, докато не ме изсмуче до капка? В крайна сметка, той е имал връзка с Лорена. И видя с очите си как я убивам. Вярно, тя го е предала, тя го е измъчвала и това би трябвало да е попарило страстта му. Но нима в любовните взаимоотношения имаше разум или логика?
Дори баба ми би казала: „О, мамка му“.
Добре. Трябва да остана спокойна. Трябва да дишам бавно, на малки глътки. Трябва да разместя телата ни, за да ни е по-удобно. Имах късмет, че багажникът бе огромен — за пръв път през живота си виждах такъв — и можех да се движа. Бил не помръдваше — нещо съвсем нормално за мъртвец, разбира се. Така че можех да го бутам и местя, без да се тревожа за последствията. В багажника беше много студено и аз се опитах да се завия с одеялото.
В багажника беше и много тъмно. Можех да напиша писмо до дизайнера на този модел „Линкълн“ и да гарантирам за светлоустойчивостта на колата, ако мога така да се изразя. Ако се измъкнех жива оттук, разбира се. Напипах двете бутилки кръв. Може би Бил щеше да се задоволи с тях?
Внезапно се сетих за една статия, която четох в чакалнята пред зъболекарския кабинет. За някаква жена, взета за заложник и държана насила в багажника на собствената й кола. Та после тя оглавила кампания, с която искала да убеди производителите на автомобили да започнат да монтират от вътрешната страна на багажниците специални резета, за да могат заложниците да се освобождават сами. Зачудих се дали гласът й е достигнал до дизайнерите на „Линкълн“. Опипах всички стени на багажника и, не щеш ли, наистина усетих нещо като резе над отвора, през който влизаха някакви кабели. Но дори там да е имало дръжка, сега тя беше отрязана.
Опитах се да я дръпна, опитах се да я завъртя наляво-надясно. По дяволите, нищо не се получаваше. Имах чувството, че ще откача в този багажник. Спасителното средство се намираше точно под носа ми, а аз не можех да го накарам да проработи. Пръстите ми трескаво опипваха кабелите, уви, безуспешно.
Механизмът не работеше.
Но защо? Срамувам се да призная, че започнах да се питам дали Ерик е знаел, че ще попадна в багажника, и дали по този начин не искаше да ми каже: „Така ти се пада, щом предпочете Бил пред мен“. Но просто не ми се вярваше. Ерик определено имаше колосални пропуски в областта на моралните ценности, но не смятах, че би ми причинил това. В крайна сметка, той все още не беше постигнал целта си да ме има, помислих си аз, и това ми подейства успокоително.
Тъй като не можех да правя нищо друго, освен да мисля, а това не изискваше допълнително количество кислород, започнах да размишлявам за предишния собственик на колата. Стигнах до извода, че приятелят на Ерик му е предложил кола, която лесно може да бъде открадната, и собственикът й е някой, който няма да си е вкъщи през нощта; който може да си позволи луксозна кола; който държи в багажника си боклуци като цигарени хартийки и бял прах.