Можех да се обзаложа, че Ерик е отмъкнал колата от наркодилър. И този наркодилър беше махнал дръжката от вътрешната страна на багажника нарочно, по причини, за които дори не исках да се замислям.
Господи, дай ми шанс, изстенах аз наум. (При тези драматични обстоятелства бързо забравих всички шансове, с които Всевишният ме засипваше напоследък. Но ако не получех последен шанс да се измъкна от багажника, преди да се е събудил Бил, какъв беше смисълът от всичките му досегашни добрини?)
Неделя. Уикенд преди Коледа. Паркингът тънеше в тишина. Може би някои хора бяха заминали по родните си места за празниците, сенаторите се бяха прибрали при избирателите си, а останалите се занимаваха с… разни коледни или неделни неща. По едно време чух една кола да излиза, по-късно чух гласове; двама души слязоха от асансьора. Започнах да викам, да удрям по капака на багажника, но звукът от запалването на мощен двигател заглуши всичките ми усилия. Веднага притихнах, защото трябваше да пестя въздуха.
Едно ще ви кажа — има много по-добри начини да прекарваш времето си, отколкото да лежиш в тясно пространство, в непрогледен мрак, и да чакаш нещо да се случи. Нямах представа колко е часът; един от онези часовници със светещи стрелки щеше да ми свърши чудесна работа. Така и не успях да заспя, но от време на време изпадах в някакво странно състояние на безчувственост. Най-вероятно от студ. В багажника беше много студено, въпреки ватираното яке и одеялото. Студено, тъмно, тихо. Умът ми бездействаше.
Изведнъж ме завладя паника.
Бил се движеше. Размърда се и изстена от болка. После тялото му се напрегна. Знаех, че ме е надушил.
— Бил — дрезгаво казах аз. Едва движех вкочанените си устни. — Бил, аз съм, Суки. Бил, добре ли си? Тук има две бутилки кръв. Изпий ги веднага.
И тогава той ме захапа.
Освирепял от глад, дори не направи опит да ме щади. Изпитах неописуема болка, все едно преминавах през шестте кръга на ада.
— Бил, аз съм — извиках през сълзи. — Бил, аз съм. Не го прави, миличък. Бил, аз съм, Суки! Тук има „Истинска кръв“.
Ала той не спираше. Аз продължавах да викам, той продължаваше да смуче, а аз ставах все по-студена и все по-немощна. Ръцете му ме притискаха като в менгеме, кракът му лежеше върху коленете ми и нямаше никакъв смисъл да се дърпам, защото това само щеше да го възбуди още повече.
— Бил — прошепнах, макар да смятах, че вече може би няма смисъл. С последни сили ощипах ухото му с пръстите на дясната си ръка. — Бил, моля те, чуй ме…
— О… — каза той. Гласът му звучеше дрезгаво, сякаш го болеше гърлото. И спря да смуче. Ала го връхлетя друга нужда, тясно свързана с храненето. Ръцете му изхлузиха панталона ми и след известно суетене, въртене и наместване той рязко проникна в мен без каквато и да било подготовка. Аз изпищях и той запуши устата ми с длан. Плачех, подсмърчах, не можех да дишам през носа, затова се налагаше да гълтам въздух през устата, доколкото можех. Загубих самообладание и започнах да се боря като дива котка. Хапех, дращех, ритах; не се замислях нито за ограничения запас от кислород, нито дали ще го разяря още повече. Просто ми трябваше въздух.
Няколко секунди по-късно дланта му се отмести от лицето ми и той застина. Поех си въздух дълбоко, на пресекулки, и започнах да плача и хълцам неудържимо.
— Суки? — неуверено попита Бил. — Суки?
Не можех да му отговоря.
— Това си ти — каза той изненадано. — Ти си. Ти наистина ли беше там, в онази стая?
Опитвах се да намеря сили, но ми се виеше свят и имах чувството, че всеки момент ще загубя съзнание. Най-накрая успях да прошепна:
— Бил…
— Ти си. Добре ли си, Суки?
— Не — отвърнах аз с почти извинителен тон. В крайна сметка, той беше подложеният на мъчения пленник.
— Аз… да не би…? — той направи пауза, сякаш се опитваше да проумее станалото. — Да не би да съм поел повече кръв, отколкото трябваше?
Не можех да отговоря. Отпуснах глава на ръката му. Нямах сили да обеля и дума.
— С теб май правим секс в някакъв гардероб? — сниши глас Бил. — Твоя ли беше идеята?