Поклатих глава отрицателно и отново я отпуснах върху ръката му.
— О, не — изстена той. — О, не! — отдръпна се от мен и започна да опипва наоколо. — Багажник на кола — измърмори.
— Трябва ми въздух — едва чуто изстенах.
— Защо не ми каза по-рано? — юмрукът му изсвистя и проби дупка в багажника. Силите му определено започваха да се възвръщат. Браво на него.
Вътре нахлу студен въздух и аз вдишах дълбоко. Кислород. Прекрасен. Вълшебен.
— Къде сме? — попита той.
— Подземен паркинг — изпъшках. — Жилищна кооперация. Джаксън — нямах сили за нищо. Исках просто да се отпусна и да отплавам нанякъде.
— Защо?
Опитах се да събера малко енергия, за да му отговоря.
— Алсид живее тук — смотолевих най-после.
— Какъв е този Алсид? Сега… какво трябва да правим сега?
— Ерик… ще дойде. Изпий бутилираната кръв.
— Суки? Добре ли си?
Не можех да отговоря. Ако можех, сигурно щях да кажа: „Какво ти пука? Нали и без това щеше да ме зарежеш“. Или пък: „Прощавам ти“, но едва ли. А може би просто щях да му кажа, че ми е липсвал и че все още пазя тайната му. Суки Стакхаус — вярна до смърт!
Чух как отваря бутилка.
Докато се клатушках в лодка по някакво течение, което ставаше все по-бързо и по-бързо, изведнъж осъзнах, че Бил всъщност не им беше разкрил името ми. Знаех, че са се опитвали да го изкопчат от него, за да ме отвлекат и да ме измъчват пред очите му е цел да го пречупят. Но той бе успял да ме предпази.
Чу се металическо стържене и капакът на багажника се отвори.
Пред очите ми изплува силуетът на Ерик, облян от флуоресцентните светлини на паркинга. Те винаги идват след залез-слънце.
— Какво правите тук вие двамата? — попита той. Но течението ме отнесе, преди да успея да отговоря.
— Започва да се съвзема — отбеляза Ерик. — Май няма нужда от повече кръв, а?
В главата ми се разнесе жужене, после утихна.
— Да, явно дойде на себе си — потвърди той.
Повдигнах клепачи и пред очите ми се появиха три тревожни мъжки лица, надвесени над мен. Ерик, Алсид и Бил. Незнайно защо, но от тази гледка ме напуши смях. Толкова много мъже в Бон Темпс се страхуваха от мен или не желаеха да се сещат за мен, а единствените трима мъже в целия свят, които искаха да правят секс с мен или поне се замисляха сериозно над това, в момента се суетяха край леглото ми накуп. Започнах да се кикотя, ама истински, може би за пръв път през последните десет години.
— Тримата мускетари — казах.
— Халюцинира ли? — попита Ерик.
— Мисля, че ни се присмива — отвърна Алсид, но не изглеждаше огорчен. Обърна се и остави празна бутилка „Истинска кръв“ върху тоалетната масичка зад себе си. Там вече имаше голяма кана и чаша.
Хладните пръсти на Бил се преплетоха с моите.
— Суки — изрече той с онзи дълбок глас, от който винаги ми се подкосяваха краката. Опитах се да фокусирам поглед върху лицето му. Седеше на леглото от дясната ми страна.
Изглеждаше по-добре. Най-дълбоките порезни рани по лицето му изглеждаха като белези, а синините и натъртванията почти не се забелязваха.
— Попитаха ме дали ще се връщам за разпятието — казах му аз.
— Кой те попита? — Той се наведе над мен с напрегнато изражение на лицето.
— Пазачите на портала.
— Пазачите на портала в имението те попитаха дали ще се връщаш за разпятието довечера? Тази вечер?
— Да.
— Кого ще разпъват на кръст?
— Не знам.
— Очаквах да кажеш: „Къде съм? Какво се е случило с мен?“ — обади се Ерик. — А не да обсъждаш въпроса кого ще разпъват… или може би вече са разпънали — поправи се той, след като погледна часовника до леглото.
— Може би са възнамерявали да разпънат мен? — Бил изглеждаше леко изненадан от собственото си предположение. — Може би са искали да ме убият тази вечер?
— Или пък са заловили фанатика, който се опита да набучи на кол Бети Джо? — предположи Ерик. — Той има най-големи заслуги да умре на кръста.
Замислих се над думите му, макар че се чувствах твърде отпаднала да разсъждавам над каквото и да било.
— Аз останах с друго впечатление — прошепнах. Шията ме болеше ужасно.
— Успяла си да прочетеш нещо от мислите на върколаците, така ли, Суки? — попита Ерик.
Кимнах.
— Според мен имаха предвид Буба — прошепнах аз и всички в стаята застинаха.