— Този кретен! — ядоса се Ерик след кратка пауза за смилане на информацията. — Заловили ли са го?
— Така мисля — наистина останах с такова впечатление.
— Трябва да го измъкнем оттам — каза Бил. — Ако е още жив.
Доста смело заявление от страна на Бил. Аз никога не бих се върнала в онова имение, ако бях на негово място.
Възцари се неловка тишина.
— Ерик? — Бил вдигна вежди; чакаше да чуе коментара на Ерик.
Ерик изглеждаше навъсен като буреносен облак.
— Имаш право. Носим отговорност за него. Не мога да повярвам, че родният му щат има желание да го екзекутира! Къде им е лоялността?
— А ти? — гласът на Бил прозвуча значително по-хладно, когато се обърна към Алсид.
Стаята се изпълни с топлината на Алсид. Както и с обърканите му мисли. Беше прекарал част от предишната нощ с Деби. Факт.
— Не знам как бих могъл да участвам — отчаяно каза Алсид. — Бизнесът ми, така де… бизнесът на баща ми… налага ми се често да идвам тук по работа. А ако вляза във вражда с Ръсел и свитата му, това ще е почти невъзможно. Достатъчно грижи ще си имам, ако разберат, че Суки е откраднала затворника им.
— И е убила Лорена — добавих.
Поредното неловко мълчание. Ерик се ухили до ушите.
— Очистила си Лорена? — като за стар вампир добре владееше местния жаргон.
— Суки я прониза с кол — каза Бил с непроницаемо изражение на лицето. — Уби я в честен двубой.
— Убила е Лорена в битка? — Ерик се ухили още по-широко. Имаше вид на горд баща, който слуша как първородният му син рецитира Шекспир.
— Много кратка битка — уточних аз. Не исках да си присвоявам заслуги, които не ми се полагаха. Ако това изобщо можеше да се нарече „заслуга“.
— Суки е убила вампир — възкликна Алсид с нескрито възхищение.
Присъстващите вампири го изгледаха начумерено.
Алсид наля голяма чаша вода и ми я подаде. Изпих я бавно, измъчвана от болка. След минута-две се почувствах значително по-добре.
— Да се върнем на първоначалната тема — каза Ерик и ме погледна многозначително, за да ми покаже, че би могъл да добави още неща по повод убийството на Лорена. — Ако все още не са разбрали, че именно Суки е помогнала на Бил да избяга, то тя е най-добрият ни начин да се върнем в имението, без да будим подозрения. Те може и да не я очакват, но няма да я отпратят, в това съм сигурен. Особено ако каже, че има съобщение за Ръсел от кралицата на Луизиана… или пък ако каже, че има нещо, което трябва да върне на Ръсел… — той сви рамене, сякаш искаше да ни успокои, че няма да е трудно да измислим правдоподобна история.
Не исках да се връщам там. Замислих се за горкичкия Буба и се опитах да се разтревожа за съдбата му — която може би се решаваше точно в този момент, — но не ми стигнаха силите.
— Бял флаг? — предложих аз и се изкашлях. — Вампирите имат ли такава практика?
Ерик се замисли.
— Разбира се, но тогава ще ми се наложи да обясня кой съм — каза той.
Алсид се намираше в щастливо състояние на духа и мислите му се четяха много по-лесно. Нямаше търпение да се обади на Деби.
Отворих уста, размислих, затворих я и после пак я отворих. Какво толкова имаше да му мисля?!
— Знаеш ли кой ме бутна в багажника и ме затвори вътре? — попитах аз Алсид. Зелените му очи залепнаха отгоре ми. Лицето му застина, сякаш се мъчеше да не дава израз на емоциите си. Обърна се, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Чак тогава осъзнах, че отново се намирам в неговата спалня за гости.
— Е, кой извърши това дело, Суки? — попита Ерик.
— Бившата му приятелка. Не-чак-толкова-бивша от снощи насам.
— А защо й е било да го прави? — попита Бил.
Поредното неловко мълчание.
— Суки бе представена като новата приятелка на Алсид, за да получи достъп до клуба — деликатно обясни Ерик.
— О! — възкликна Бил. — А защо е трябвало да ходиш в клуба?
— Явно доста са те удряли по главата, Бил — хладно се намеси Ерик. — Опитваше се да „чуе“ къде те държат в плен.
Разговорът отиваше твърде близо до теми, които двамата с Бил трябваше да обсъдим насаме.
— Глупаво е да се връщам отново там — казах. — Не може ли да се обадя по телефона?
Двамата ме погледнаха така, сякаш изведнъж се бях превърнала в жаба.
— Идеята ти никак не е лоша — каза Ерик.