Нямах нито гребен, нито четка, а в главата приличах на ритана зелка. Опитах се да пригладя косата си с пръсти, но положението стана още по-зле. Измих лицето и шията си и се върнах обратно в ярко осветения магазин. Почти не забелязах, че вратата пак не се затвори след мен, а остана леко открехната. Тръгнах по пътеката между рафтовете в дъното на магазина. Погледът ми бавно се плъзгаше по изобилието от ядки, чипс, сладкиши, кутийки с шотландско енфие… и двама въоръжени крадци, застанали пред касата до входа.
Исусе Христе, защо просто не дават на тези служители униформи с нарисувана на гърдите мишена? Това беше първата ми мисъл, съвсем отвлечена, все едно гледах филм, в който обираха магазин. Но съвсем реалното напрежение, изписано по лицето на касиера, ме запокити обратно в действителността. Беше ужасно млад — кльощав, пъпчив тийнейджър — и стоеше сам срещу двама въоръжени мъжаги. Ръцете му стърчаха във въздуха, а отвътре кипеше от ярост. Очаквах да се моли за живота си с треперещ глас или просто да мълчи и да мига, но този хлапак изпитваше неописуем гняв.
И тогава мислите му започнаха да прииждат към мен на талази: обираха го за четвърти път, а за трети път насочваха оръжие срещу него. Изпитваше желание да докопа собствената си пушка, която държеше под седалката на паркирания зад магазина пикап, и да направи тези кучи синове на решето.
Все още никой не забелязваше присъствието ми.
Не че се оплаквах!
Хвърлих поглед зад гърба си, за да се уверя, че вратата на тоалетната е открехната и скърцането й няма да ме издаде. Идеалният вариант за мен бе да се измъкна през задния вход на магазина — ако изобщо успеех да го открия, — да заобиколя сградата и да накарам Ерик да повика полиция.
Момент! А къде всъщност беше Ерик? Нали трябваше да плати горивото?
Скова ме зловещо предчувствие. Ако Ерик все още не бе дошъл да плати, той нямаше да дойде изобщо. Може би беше решил да офейка. И да ме изостави.
Тук.
Сама.
Точно както те изостави Бил, услужливо ми подсказа вътрешният ми глас. Е, благодаря ти много, подло гласче такова!
А може би са го застреляли. Ако са го улучили в главата… или директно в сърцето, с голям калибър… дори вампир не би могъл да оцелее.
Но, така или иначе, нямаше никакъв смисъл да стърча там и да се тревожа.
Огледах се. Типичен магазин за крайпътна бензиностанция. Влизаш през входната врата, касиерът стои зад дълъг щанд от дясната ти страна. Студените напитки са в хладилници, наредени покрай стената отляво. Срещу теб има три пътеки, които вървят по цялата ширина на магазина, както и множество метални стойки с наредени по тях термоси, въглища, храна за птици. Аз стоях в дъното на помещението и виждах касиера (съвсем ясно) и бандитите (смътно) над рафтовете със стока. Трябваше да се измъкна от магазина, за предпочитане — незабелязано. Мярнах с поглед очукана дървена врата с надпис „Само за служители“, която се намираше на няколко крачки от края на дългия щанд, зад който стоеше касиерът. Между моята пътека и служебната врата имаше открито пространство. Ако тръгнех нататък, веднага щяха да ме забележат.
Реших да рискувам. Запълзях на четири крака, съвсем бавно, за да мога да слушам разговора им.
— … с руса коса… на ръст долу-горе толкова…? — питаше по-едрият от двамата бандити и на мен внезапно ми прилоша.
Руса коса? Аз или Ерик? Или блондинката с тъмните корени? Разбира се, нямаше как да видя уточнението за ръста. Кого търсеха? Вампир от мъжки пол или телепат от женски? В крайна сметка, напомних си аз, не бях единствената жена на света, която се сблъскваше с неприятности.
— Преди пет минути влезе руса жена и си купи цигари — начумерено отвърна момчето. Браво, младежо!
— Неее… тази си замина. Ние търсим онази, която дойде с вампира.
Аха, ясно, моя милост.
— Не съм виждал друга жена — каза момчето. Огледах се и забелязах огледало, монтирано срещу него, в горния ъгъл на магазина. Специално панорамно огледало, в което касиерът да наблюдава вътрешността на магазина. Той ме вижда, помислих си, много добре знае, че съм тук.