— Вече е будна — каза някакъв мъж. Май беше изненадан.
— Казах ти, че ще е будна.
Сейчан се напрегна, когато позна втория глас. Много добре познаваше този човек и гласът потвърждаваше онова, което вече подозираше.
„Аз съм виновна за всичко“.
Но в това нямаше логика. Заслуша се за някакво обяснение, но чу единствено срок и заплаха.
— По изгрев ще задвижим всичко.
— Кой първо? — попита мъжът при вратата.
— Едно от момичетата. Това ще има най-силно въздействие.
5
25 декември, 09:22
Лисабон, Португалия
„Дано сега млъкнеш“.
Мара сложи паничката мляко на перваза. Мършавата черна котка се сви в далечния ъгъл на паянтовия авариен изход от другата страна. Когато Мара побутна паничката към нея, котката изсъска и опашката й се метна във въздуха.
„Добре, разбрах…“
Тя отстъпи, но остави прозореца отворен. Утрото вече ставаше топло, със зноен ветрец, носещ миризмата на сол от морето. Тук човек определено нямаше чувството, че е Коледа. В планинското селце О Себрейро, където беше израснала, през целия декември валеше сняг и всяка година Коледа беше бяла. Като момиче тя се дразнеше на ограниченията, с които се сблъскваха жителите на селото, но с всяка следваща година в университета изпитваше все по-силна носталгия по простотата и ритъма на ежедневието, което беше много по-свързано с природата, отколкото животът в големия град.
Не се беше връщала у дома повече от година, тъй като проектът поглъщаше цялото й време. Дори разговорите с баща й ставаха все по-редки. Всеки път, когато му се обаждаше, чуваше обичта в гласа му и това я изпълваше с чувство за вина. Знаеше колко се гордее той с нея. Като дълбоко религиозен човек обаче, който се грижеше предимно за кучетата си и стадото овце, той почти не разбираше работата й. Все още говореше само галего, смес между испански и португалски. Не проявяваше особен интерес към останалия свят. За разлика от нея, рядко включваше телевизор (който в момента мърмореше нещо в ъгъла на стаята) и никога не четеше новини.
Мара не знаеше дали баща й изобщо знае за случилото се в университета, макар да подозираше, че от полицията може и да са го разпитали. Не беше посмяла да му се обади дори за да му каже, че е добре. Страхуваше се, че това може да го изложи на опасност.
Черната котка се промъкна до паничката. Докато лочеше млякото, фучеше заядливо и заплашително едновременно.
— Честита Коледа и на теб.
Когато се бе появила при прозореца й, бездомната котка бе започнала да мяучи към нея през прозореца, — настояваше за вниманието й и отказваше да бъде игнорирана. За момент Мара си представи, че котката — изникнала сякаш от нищото — е някакъв призрак, може би духът на д-р Карсън, приел формата на домашен любимец на вещица.
Поклати глава на тази глупава суеверна мисъл и обърна гръб на прозореца, който гледаше към района Кайш ду Содре, съмнително кътче от Лисабон, пълно с денонощни барове и интернет кафенета. Хотелът й се намираше на Розовата улица, кръстена на пастелната линия, която минаваше през средата й. Мара беше решила да се скрие тук заради тълпите млади туристи, които се стичаха на това място. Освен това местните заведения бяха прочути с това, че не задават въпроси на клиенти, плащащи в брой.
Върна се при лаптопа да провери докъде е стигнала работата. Преди да подкупи котката с мляко, за да престане с настоятелното си мяучене, беше пуснала втората подпрограма в процесора Xénese. Устройството блестеше на пода, лазерите му сияеха през шестоъгълните сапфирени плочи. Някъде вътре нещо ново на този свят продължаваше да расте и съзрява, подхранвано от подаваните от Мара данни.
Тя седна на бюрото. По-голямата част от екрана продължаваше да показва виртуалния Едем, градината на земното великолепие. Аморфният призрак, който се беше появил при включването на Xénese, се движеше из дигиталния свят. Първата подпрограма — ендокринното огледало — беше превърнала формата му във физическа прелест.
На този етап Мара беше дала на инкарнацията име, за да може да получи усещане за себе си, дори за пола си. Имаше сила в това да дадеш име на нещо.
Според митологиите и фолклора — като приказката за Румпелщилцхен — да знаеш истинското име на някого означаваше да имаш власт над него.
За програмата тя беше избрала името „Ева“.
„Че как иначе?“
На екрана Ева вървеше гола през градината и деликатните й пръсти докосваха цветята. Добре оформените й крака се издигаха до бедра, закръглени в съвършена симетрия. Гърдите й бяха малки. Абаносовата коса се спускаше като завеса до кръста й и се полюшваше с всяка крачка. Чертите й бяха познати — болезнено познати. Мара се нуждаеше от модел за творението си и беше взела лицето от стара снимка на майка си: беше я сканирала и я бе пресъздала в памет на жената, която я беше родила.