„Трябва да са те“.
— Закъсняхме. — Грей сви юмрук и преглътна надигналата се ругатня.
— Може би не сме. — Ковалски го хвана за раменете и го завъртя на юг.
Полускрит в пушека, друг хеликоптер чакаше на тревата с въртящи се ротори. Машината беше боядисана в яркожълто, с познатия червен кръст на опашката.
— Какво прави тук въздушна линейка?
— Може би изхвърлят труповете. — Ковалски тръгна натам. — Да идем да питаме.
Втурнаха се през гробището. Грей пръв стигна до хеликоптера, мушна се под перките и заблъска с юмрук по стъклото. Стреснатият пилот подскочи. Беше се загледал в обратната посока, към една от гробниците. Едва тогава Грей разпозна мавзолея, който криеше тайния вход към катакомбите.
Той се намръщи, като се мъчеше да се ориентира.
Не можеше да е съвпадение.
Заудря отново по стъклото.
— Отваряй!
Пилотът определено не искаше да го прави, явно шокиран от смахнато изглеждащия полугол мъж при вратата. Грей обаче разбираше, че присъствието на хеликоптера е свързано със заплахата в гробището. „Защо иначе да е тук?“
— Аз съм командир Грей Пиърс! — извика той.
Представянето му не помогна.
Помогна обаче, когато Ковалски насочи заредения си автомат към кабината.
— Каза ти се: отваряй.
Грей бутна цевта надолу.
— Искаме само да поговорим.
Пилотът не отвори вратата, но все пак открехна малкия страничен прозорец.
— Putain! — извика той. — Какво искате?
— Аз съм американски военен — обясни Грей. — Трябва ни помощ. Защо сте тук?
Пилотът го изгледа със съмнение, но обясни:
— Нещо tres важно. Някой се опитва да взриви атомна електроцентрала!
„Какво?“
Ковалски поклати глава.
— Да, определено затова е тук.
Пилотът посочи.
— Докарах две млади жени. И един млад мъж. Твърдят, че могат да го спрат. Срещнаха се с един тип с жълти очила, който ги заведе долу.
„Това трябва да е Симон“.
Грей махна към задната част на хеликоптера.
— Пътниците ти са Джейсън Картър, Карла Карсън и Мара Силвиера, нали?
Пилотът го изгледа изненадано.
— Ние сме с тях. — Грей не знаеше защо тримата са долетели тук и какво означава тази заплаха за атака над атомна централа, но можеше да се досети за източника на проблема. Посочи мястото, където беше изчезнал врагът.
— Видя ли преди малко да излита друг хеликоптер?
— Oui.
— Трябва да тръгнем след него.
Грей погледна тъмното небе. Трябваше да приеме, че другите знаят какво правят там долу.
— Non — отвърна пилотът. — Наредено ми е да остана тук.
Ковалски отново вдигна автомата.
— Това не беше молба, приятел.
Времето изтичаше и този път Грей не бутна цевта надолу, а остави заплахата да увисне във въздуха. Още усещаше фосфора да изгаря тила и ръцете му. Използва болката, за да се съсредоточи върху следващата задача.
„Да настигнем кучите синове“.
23
26 декември, 02:24
Париж, Франция
„Грей, къде си, по дяволите?“
Монк крачеше напред-назад в каменното помещение. Погледна си часовника. Грей беше изчезнал преди близо час. Напрежението опъваше нервите му. Преди двайсет минути в катакомбите беше отекнала експлозия — достатъчно силна, че от пукнатината в тавана да се посипе прах. Грей очевидно отново се беше сблъскал с кучия син с гранатомета, който бе взривил колоната в това помещение.
Оттогава проклетите гробници оставаха мъртвешки тихи.
„Тишината на гроба“.
Помъчи се да не си представя Кат тук.
Или момичетата.
Отново си погледна часовника. Вървенето напред-назад го върна при компютърната станция. Знаеше, че компютрите не са стихията му, и затова не беше докосвал нищо — боеше се да не причини някакви поражения с невежеството си. Затова се помъчи да направи само бърз оглед на всичко оставено от врага, като си състави мислен инвентар.
Въпреки предпазливостта си продължаваше да се връща като любопитна врана при светещите неща в полумрака — сферата на пода и отворения лаптоп. В желанието си да се разсее отново се наведе към компютърния екран, като продължаваше да държи пистолета в готовност и да се ослушва дали някой няма да се промъкне тук.
На лаптопа гола жена вървеше сред разцъфнали розови храсти, лилии и кучешки дрян. Резолюцията беше толкова висока, че Монк се изкушаваше да посегне и да си откъсне малина от екрана. Изкуствената му ръка дори се повдигна сама при тази мисъл. В същия миг жената протегна своята ръка към храста и дългите й пръсти докоснаха зряла блестяща от росата малинка.