— Скулптура — допълни историкът и също се приближи до прозореца. — Kryptos всъщност е онази скулптура.
Двамата мъже стояха до прозореца на кабинета и съзерцаваха вълнистата фигура, която се издигаше в северозападния край на двора. Възхищаваха се на медната повърхност, върху която бе гравирана неразбираема плетеница от букви, сякаш самата тя бе вълновата функция 
, а буквите — елементарни частици.
Ето къде Франк Белами бе скрил тайната си.
LXVIII
Проблемът, който занимаваше Хари Фъч, когато автомобилът му навлезе в комплекса на Лангли и паркира на запазеното му място, бе странното поведение на Томаш Нороня. Какво, по дяволите, му бе хрумнало, за да се напъха точно в седалището на ЦРУ? Да не би да страдаше от умопомрачение? Нима се бе повел по някоя щура идея на сина на стареца? Или пък португалецът търсеше тук нещо важно? Ако е така, какво е то?
— "Квантово око"! — процеди през зъби, отговаряйки сам на въпроса си, докато заключваше колата и се отправяше към сградата. — Копелето си мисли, че ще открие "Квантово око"! — Разнесе се изкуствен, злобен смях. — Шегаджия!
Идеята наистина му се струваше смешна. В крайна сметка самият той, Халдерман и мъже от двете дирекции вече бяха преобърнали сградата от край до край в търсене на документите по проекта и до момента не бяха открили нищо. Все пак в тази история имаше неща, които не можеше да забрави и не му даваха мира.
Всъщност две неща. Едното бе, че в последното си послание старецът бе нарекъл Томаш Ключа. Но ключ за какво? Очевидно можеше да бъде само ключът, водещ до "Квантово око". Дотук всичко му бе ясно. Онова, което не схващаше напълно, бе втората част. Въпреки всички опасности, които го грозяха, историкът бе дошъл в Америка и на всичко отгоре само за двадесет и четири часа бе успял да проникне тайно в информационната система на ЦРУ и да влезе в седалището на разузнавателната агенция! Подобно действие, освен че бе невероятно дръзко, му се струваше интригуващо. Защо би поел такъв риск? Нима наистина вярваше, че ще се измъкне? Единственият възможен отговор бе, че Томаш знае нещо, заради което бе дошъл. Само това обясняваше подобна дързост.
Прекрачи прага на сградата и видя мъжа, ръководещ нощната смяна в неговата дирекция — Сам Дън, който го чакаше във фоайето. Именно той го бе предупредил за присъствието на португалеца в седалището на ЦРУ преди двадесет минути. Нямаше много доверие на Дън, но знаеше, че е компетентен, и трябваше да му даде основни насоки за текущата операция, която се занимаваше с търсенето на "Квантово око".
— Къде е копелето?
— В кабинета на стареца, сър.
Преминаха бързо през бариерите за сигурност, доближиха картите си до детекторите и тръгнаха по коридора, който водеше до дирекция "Наука и технологии".
— Надявам се, че никой не се е намесвал.
— Не, сър. По ваша заповед ги оставих на мира. Само наблюдавам действията им, както ме инструктирахте, когато ви се обадих.
Дотам се стигаше сравнително бързо, макар че шефът на Националната служба за тайни операции и неговият сътрудник трябваше да преминат в зона с по-високо ниво на сигурност. Докато вървяха, Фъч обясни на подчинения си, че трябва да държат португалеца под напрежение и че негова приятелка е отвлечена със заплахата да бъде убита.
— Не се тревожете — обясни ръководителят на агентите от ЦРУ. — Всичко това е само игра, за да убедим копелето Нороня да ни съдейства.
Той бе казал истината, но разбира се, не цялата истина. Онова, което Фъч бе премълчал, бе, че тази приятелка трябваше да бъде ликвидирана. Не можеше да допусне свидетели на операция на ЦРУ на американска територия, тъй като това бе забранено. Освен това имаше да се занимава със смъртта на португалския математик в Джорджтаунския университет и трябваше да унищожи всички следи, водещи до майор Фуентес, а оттам и до самия ръководител на дирекцията за тайни операции.
Макар дискретна, охраната в сградата бе засилена, затова без помощта на Питър Белами и благосклонността на Сам Дън, който наблюдаваше действията на натрапниците, без да се намесва, португалецът нямаше да успее да стигне толкова далеч. А по-нататък гарантирано нямаше да стигне.
Двамата мъже пристигнаха в крилото на "Наука и технологии" и се отправиха към кабинета на заместник-директора. Уолт Халдерман, когото Фъч бе предупредил по телефона, нетърпеливо ги чакаше пред вратата.
— Онзи тип е в кабинета на стареца — каза Халдерман, разсеяно гризейки нокътя на палеца си. — Какво ще правим?