— Почти стигнахме, хубавице — прошепна мъжът от ЦРУ, съсредоточен в шофирането. — Остава само да разберем дали сме добре дошли. След малко ще проверим.
Колата зави, намали и спря. Похитителят дръпна ръчната спирачка и се огледа във всички посоки като куче следотърсач, което проучва терена за следи. За разлика от кучето обаче, той не искаше да открива нищо. Желанието му, изглежда, не се бе изпълнило, или поне не в онзи момент, защото мъжът се ядоса.
— Два сутринта е и все още има идиоти, които се разхождат тук — отбеляза той, докато изключваше мотора и разкопчаваше предпазния колан. — Нямат ли си друга работа?
Непознатият се облегна назад и изчака минувачите да отминат. Хвърли поглед на заложницата си и за ужас на Мария Флор, интересът му към нея отново се възраждаше. Протегна ръка към шията й и я пъхна под блузата й.
Португалката отново се разтресе, което затрудни движенията му. Това го обезкуражи. Разбира се, тя бе в негова власт, но все пак се намираха на публично място. Освен това агентът само се забавляваше, докато изчакваше минувачите.
— Вече видях, че си нервна — каза той. — Добре, засега няма да те тормозя повече. Имам по-важна работа и тъй като сме тук, ще я свърша сега.
Похитителят извади мобилен телефон от джоба на панталона си и набра някакъв номер. Изчака няколко секунди и когато отсреща отговориха, каза:
— Искам да говоря с Томас Нороня.
LXXIII
Предполагаше, че няма нищо по стряскащо от насочено КЪМ него оръжие. Внезапната поява на шефа на Националната служба за тайни операции и особено фактът, че в ръцете си държеше пистолет, накараха Томаш да замръзне на място. Откакто бе влязъл в комплекса на ЦРУ, се чувстваше неспокоен, напрегнат, с ясното съзнание, че всеки момент може да го заловят мъжете, които го преследваха от Коимбра. И какво направи той? Пъхна се сам в устата на вълка. В този момент, застанал в ъгъла на двора, където се издигаше Kryptos, точно когато се канеше да разтълкува посланието, оставено му от Франк Белами върху големия пентаграм, се сбъднаха най-големите му страхове.
Като домакин, синът на покойния директор на "Наука и технологии" реагира пръв.
— Какво правите, Хари? — попита Питър с предизвикателно изражение. — Защо насочвате оръжие срещу нас?
Фъч се взря в португалеца.
— Не съм се прицелил във вас — обясни той, — а в него, което не е същото.
Синът на Франк Белами направи две крачки и застана между пистолета и Томаш.
— Нали няма да ми разправяте, че професор Нороня е убиецът на баща ми?
— Не съм казал подобно нещо — каза шефът на дирекцията, която координираше агентите на ЦРУ. — Човекът, който го твърди, е собственият ви баща, помните ли? Или може би вече сте забравили посланието, което той ни остави при смъртта си?
— О, моля ви! Добре знаете, че там не пише, че професор Нороня го е убил…
— Значението е същото. Баща ви е написал, че мистър Нороня е Ключът. За мен обвинението е пределно ясно. Мистър Нороня е ключът към смъртта на Франк Белами. С други думи, той с убиеца.
Не говорете глупости.
— Това не са глупости, а факти. Мъжът, когото се опитвате да защитите, е убиецът на баща ви. Съобщението, намерено в ръцете на Франк в Женева, не оставя никакво съмнение.
Питър си пое дълбоко дъх.
— Знаете ли защо го казвам? — попита той все така предизвикателно. — Защото човекът, поръчал убийството му, сте вие.
Директорът на Националната служба за тайни операции се разсмя толкова пресилено, че не прозвуча никак убедително.
— Що за лудост! — извика той. — И защо бих направил подобно нещо? Франк Белами бе мой приятел.
Сега Питър се разсмя, също не особено искрено.
— Вие? Негов приятел? — Той поклати глава с отвращение.
— Не ставайте смешен, Фъч. Нима си мислите, че баща ми и аз не забелязвахме? Вие нямахте търпение той да се оттегли от поста си, това е факт. — Той насочи обвинително пръст срещу него. — Искахте да го премахнете, за предпочитане с добро, но ако се наложи, и с лошо, за да се докопате до "Квантово око" и така да спасите безценната си служба! Този проект ви е нужен, за да прикриете некадърността си и да сложите край на поредицата срамни провали, претърпени от Агенцията по ваша вина!