За лош късмет, възможностите за бягство бяха сведени до нула. Измъкването от лабораторията навреме само им бе спечелило минута-две. Агентът се готвеше да влезе и бързо да установи, че те не са там. Какво щеше да се случи после? Очевидно непознатите щяха да претърсят щателно първия етаж. Щяха да включат светлините по коридорите и във фоайето и да проверят първото скривалище, на което се спрат погледите им — завесите.
Нямаха шанс, без съмнение. Единствената възможност, каза си Томаш, бе да избягат по стълбите, докато агентът от ЦРУ претърсваше лабораторията. Само че мъжът, останал в коридора, представляваше пречка. Как биха могли да се отърват от него? Трябваше да опитат, реши той. Трябваше да избяга и бе настъпил моментът да играе рисковано. Затвори очи и наум преброи до три.
Едно.
Оглушителен шум беляза момента, в който агентът блъсна вратата и нахълта в лабораторията с насочен пистолет, готов да стреля. Впрочем историкът бе сигурен, че той няма да се забави вътре. За двадесет, най-много тридесет секунди щеше да разбере, че в лабораторията няма никого.
Две.
Трябваше да се възползва от предоставилата се възможност. Съзнаваше, че шансовете за успех са нищожни, но предвид обстоятелствата, нямаха друг избор. Моментът на изненада бе в негова полза и може би мъжът, който пазеше стълбището, нямаше да успее да спре неочакваната атака, дошла от неочаквано място като скритата в сенките завеса.
Пое си дълбоко дъх, подготвяйки се за действие. Краят на броенето и моментът да нанесе удар бяха настъпили.
И тогава…
— Проклятие! — чу се гласът на мъжа с пистолета от лабораторията. — По дяволите!
Тези думи разтревожиха другия на стълбището и той пристъпи по-близо до помещението.
— Джим! — извика той. — Какво става?
Развоят на събитията накара Томаш да спре. Не можеше да се покаже сега, тъй като противникът му се бе отдалечил. Нямаше как да го нападне изненадващо. Знаеше, че ако се опита да избяга надолу по стълбите, щеше да се превърне в лесна мишена.
Опипа стената зад тях и завесата и разбра, че има някаква стъклена врата. Щом имаше врата, би трябвало да има поне балкон. Ето ти възможността, която търсеше. Мъжът от стълбището се бе отдалечил достатъчно, за да не ги чуе, ако се движеха тихо, но трябваше да действат бързо. Потърси пипнешком бравата с топка, завъртя я и отвори вратата. Хвърли последен поглед през процепа на завесата и видя мъжа от стълбището, застанал на половината път до лабораторията, чудейки се какво се бе случило с агента от ЦРУ и защо бе изругал.
Моментът бе дошъл.
— Ела — прошепна историкът на приятелката си. — Оттук.
Мария Флор го последва и се измъкна през открехнатата врата. Томаш мина след нея и се озова на малка тераса. Сърцето му биеше до пръсване, усещаше пулса си все по-учестен, но не можа да сдържи усмивката си. Щеше да избяга през терасата, така както се бе случило в Коимбра. Ироничното му изражение обаче бързо изчезна, когато си даде сметка, че нещата са по различни от "Лугар ду Репоузо". Тук нямаше дърво, по което да стигнат до долу. Всъщност нямаше нищо.
— В капан сме! — отбеляза Мария Флор. В погледа й се четеше отчаяние. — Ще ни хванат!
Като видя, че тя всеки момент ще се паникьоса, Томаш се приближи до нея, увери я, че всичко е наред, и се опита да я успокои. В този момент стъклото на вратата, през която се бяха измъкнали, се освети. Двамата веднага разбраха, че това може да означава единствено, че светлините в коридора бяха запалени и непознатите започваха да претърсват етажа. Завесата, зад която се бяха скрили, бе първото очевидно скривалище, от което следваше, че мъжете също щяха да открият балкона или поне щяха да надникнат. Бегълците имаха десетина секунди, може би и по-малко, за да действат.
Притиснат от времето, историкът отново огледа терасата. Наистина нямаше откъде да минат, нито къде да се скрият. Когато преследвачите им проверяха какво има зад стъклената врата, неминуемо щяха да ги видят. Погледна отчаяно надолу, като съзнаваше, че мракът крие опасности, и с изненада откри, че светлината, която идваше от коридора на първия стаж, бе успяла, макар и слабо, да разпръсне непрогледната тъма под тях.
Трева.
Под терасата нямаше твърда настилка, а морава. Под бледия лъч светлина от коридора вълнистите краища на тревата блещукаха като скъпоценни камъни. Приличаха на диаманти, но всъщност бяха капки вода. Ситният дъжд скоро бе спрял и Томаш веднага разбра какво означава това.