Мария Флор се разсмя.
— Предполагам, че Шрьодингер не е останал никак доволен…
— Доволен ли? По дяволите, тези заключения били същинска бомба! — възкликна историкът. — Те напълно противоречали на Нютоновата класическа физика и здравия разум. Няколко месеца по-късно, през 1927 г., Хайзенберг усложнява нещата, като установява принципа на неопределеността, според който точното определяне едновременно на позицията и скоростта на една частица не е възможно. Когато се посочи точната скорост, позицията буквално не съществува и обратното. Не е възможно да се предвиди изминатият и бъдещият път на една частица, тъй като, по думите на Хайзенберг, "пътят е налице единствено когато го наблюдаваме".
— Отказвам да повярвам в това. Той просто е искал да каже изминатият път на частицата е неизвестен…
— Не, Флор. Нещо повече. Този път наистина не съществува. Разбираш ли какво всъщност е обявил Хайзенберг? Наблюдението кара позицията на частицата да съществува!
Мария Флор зяпна.
— За бога!
— През същата година Бор формулира принципа на допълнителността, според който електронът, светлината или всеки един квантов обект е частица или вълна в зависимост от провеждания експеримент, но никога не с двете неща едновременно. С други думи, действителността се създава според типа експеримент. "Квантовият свят не съществува — заявява Бор. — Има само едно абстрактно описание на квантовата механика". Както се досещаш, подобно твърдение шокирало учените, свикнали да вярват в съществуването на действителността, независимо от наблюдението и в детерминистичните причинно-следствени връзки. Уравнението на Шрьодингер, принципът на неопределеността на Хайзенберг, принципът на допълнителността и квантовите скокове на електроните в атомния модел на Бор докарали физиците до нервна криза.
Мария Флор посочи снимката на Айнщайн и Бор, крачещи рамо до рамо по улицата.
— Значи, тогава започнал този дуел…
— През октомври 1927 г., на петия Солвеевски конгрес, се събрали най-великите физици в света, за да обсъдят тези смущаващи открития и философското им значение. Шрьодингер се чувствал съкрушен от неочакваните последствия, породени от неговото уравнение, и вече се разкайвал, че го е съставил. Планк и Дьо Бройл клатели невярващо глави, а Айнщайн… о, Айнщайн бил сразен! В началото той одобрил идеята за вълната и дори предположил съществуването на т. нар. "призрачно поле", служещо като вълна, но се съмнявал в хипотезата, че природата е вероятностна, и преди всичко отказвал да повярва, че реалността не съществува обективно. Айнщайн обвинил Бор и неговите поддръжници в избягване на физическата реалност и написал: "Не мога да понеса мисълта, че един електрон, изложен на лъч светлина, избира по своя собствена воля момента и посоката на своя скок".
— Ами идеята, че един електрон има свое мнение, наистина е странна…
— Свободната воля на електрона е просто израз, разбира се. Айнщайн оспорвал твърдението, че нещата се случват без предопределена причинност, и по-специално, че реалността няма обективно съществуване и зависи от акта на наблюдение. Но е факт, че експериментите, принципът на неопределеността и уравнението на Шрьодингер показват, че нещата имат вероятностна природа с променлива същност, която зависи от формата на наблюдението й. Ето така тези две позиции — класическата и квантовата — се сблъскали на петия Солвеевски конгрес, предизвиквайки сериозно и необратимо разцепление в света на физиката.
— Аха, трябва да е било епична война — усмихна се тя. — Кои били силите на фронта?
— От едната страна застанали класическите физици — доказали се учени, които вярвали, че действителността съществува, независимо от акта на наблюдение и всичко е предопределено от причинно-следствените връзки. Тази група, оглавявана от Айнщайн, включвала Планк, Шрьодингер и Дьо Бройл. От другата страна на барикадата застанало новото поколение квантови физици — младежи, които защитавали тезата, че наблюдението създава частично реалността и поведението на материята не е детерминистично, а напълно вероятностно. В лагера на тази необикновена идея се откроявали млади революционери като Хайзенберг и Паули, водени от Бор и подкрепяни от един от най-възрастните физици — Борн.