Уолас се почеса по брадичката.
— Сигурен ли си, че това е въпросният кръг? Онзи, от който се е интересувал приятелят ни?
Лайл като че ли изгуби увереност.
Грей спря при един камък. Коленичи, махна тревата и впери поглед в блока. Знаеше, че се намират на точното място.
Спирала.
Огледа се. Направи справка с компаса. Точно на изток, където изгряваше слънцето, се издигаше надгробният камък на лорд Нюбъро — гигантският келтски кръст, чиито корени можеха да се проследят до древните майстори, оставили грубата спирала върху камъка в краката му.
— Това е — промълви той.
— Какво? — не разбра Уолас.
Грей продължи да се взира в кръста. Не му трябваха инструменти, макар че нямаше да се сети толкова бързо, ако Лайл не беше разказал за усърдните измервания на свещеника.
— Зная къде е търсил отец Джовани — каза Грей.
Рейчъл застана до него.
— Къде?
— Между спиралата и кръста — отвърна Грей и посочи надгробния камък на лорд Нюбъро. — Също като на камъните от обекта ти, Уолас. Кръстове от едната страна, спирали от другата.
— И като на кожената чантичка — напомни му Рейчъл.
Грей кимна.
— Само че Марко не е имал това преимущество. Трябвало е сам да се сети за всичко. Като е започнал само от онова, което е видял на разкопките. Явно накрая му е просветнало. Може би в буквалния смисъл. Отец Рай каза, че Марко бил много развълнуван през юни, което означава, че е бил тук по време на лятното слънцестоене. Най-дългият ден на годината. Свещен празник за езичниците, особено за онези, които са почитали слънцето.
Посочи кръста и прокара линия до върха на обувките си.
— Обзалагам се, че изчисленията — а вярвам, че Марко ги е направил — ще покажат, че в деня на лятното слънцестоене първите лъчи на слънцето докосват кръста и хвърлят сянка, сочеща право насам.
— И това е довело Марко до откритието му ли? — обади се Уолас.
— Може би. Мога да го измеря с крачки за всеки случай, но не мисля, че е необходимо. Вижте какво има точно между кръста и спиралата.
Грей посочи разпадащата се купчина камъни.
— Кулата на „Света Мария“ — каза Уолас и се обърна към него. — Мислиш, че Марко е открил нещо скрито под кулата, така ли?
— Ти сам го каза. Че Църквата е строила върху по-стари свещени места. Островът е пълен с пещери. Пещери, смятани от друидите за свещени. И до днес са запазени легенди за някаква могъща магия, олицетворена от Мерлин, която е погребана в една от тях. Ами ако пещерата, която сочат, е погрешната?
Уолас сниши глас.
— Не Пещерата на отшелника, а нещо, скрито под манастира.
— Но как ще потърсим там? — съвсем уместно попита Рейчъл.
— Мъртвият свещеник определено не е копал с багер — добави Ковалски.
И двамата бяха прави. Около останките от кулата не се виждаха никакви следи от разкопки.
— Трябва да има друг начин да се слезе долу — каза Грей и се обърна към най-сигурния си източник на информация. — Лайл, има ли наблизо някакви тунели или пещери?
— Да. Много. Но не и наблизо.
Щяха да са им нужни месеци да изследват всичките. Грей се загледа в Рейчъл. Тя стоеше със скръстени ръце. Не разполагаха с месеци.
— Но мога да ви покажа онова, което показах и на отец Джовани! — с неочаквано оживление каза Лайл. — Не е пещера, но също си го бива.
— Какво е то? — попита Грей.
— Елате да видите. С приятелите ми често си играем там. — Лайл полетя като изстрелян с прашка. Наложите да тичат, за да не изостанат.
— Не сме се забързали чак толкова — сърдито измърмори Ковалски.
— Говори от свое име — отвърна му Рейчъл.
Лайл ги поведе в обратната посока, от другата страна на кулата. Направи почти пълен кръг, след което спря недалеч от високия келтски кръст. Посочи една правоъгълна дупка, облицована с камъни.
— Какво е това? — попита Уолас.
Грей клекна и погледна надолу. Стените бяха от тухли. При дъното от едната страна се виждаше черна ниша.
— Нали ви казах — отвърна Лайл. — Не е пещера.
Грей грабна фенерчето си.
— А крипта.
— Да. Гробницата на лорд Нюбъро. Естествено, той вече не е там долу. Или поне аз си мисля, че го няма.
— Ще трябва да я претърсим — рече Грей.
Ковалски поклати глава и отстъпи две крачки назад.