— Не, не трябва. Влезеш ли в дупка, все се случват разни гадости.
20.
13 октомври, 12:41
Свалбард, Норвегия
Монк мислено благодари на инженерите, които се бяха сетили да сложат отопление на ръчките на волана на моторната шейна. Температурата продължаваше да пада. Дори опакован в дебелия си костюм, с шлема, ръкавиците и термобельото, Монк започваше все по-високо да цени напредъка на технологиите в изработването на съвременни снегомобили.
С Крийд спряха в една снежна долина под входа на Световното зърнохранилище Свалбард. Ъгловатият бетонен бункер стърчеше на около двеста метра от склона на Платабергет, единственото доказателство за огромния подземен комплекс.
Единственото, ако не се брояха патрулиращите военни.
— Имаме си гости — прозвуча в шлема му гласът на Крийд.
Монк се завъртя в седалката. Зад тях с пълна скорост се носеше един двуместен „Сноу-Кат“. Веригите му се забиваха в терена и изхвърляха зад него опашка от сняг и лед.
През последния час двамата с Крийд водеха предпазлива игра на котка и мишка с патрулите. Правеха всичко възможно да поддържат дистанция, без да изглежда, че правят тъкмо това. Логото на компанията върху моторните шейни им помагаше донякъде.
— Какво ще правим? — попита Крийд.
— Остани на място.
По-малките им машини сигурно можеха да се измъкнат от по-тромавия снегомобил, но бягството само щеше да привлече цялото внимание на норвежките военни. Затова Монк предпочете да вдигне ръка за поздрав.
Защо пък да не каже едно здрасти на съседите?
Монк беше наблюдавал поведението на войниците. През повечето време стояха на групички и си бъбреха. Забеляза, че някои от тях пушат. От време на време смехът им отекваше надалеч. Разпозна общото настроение — скука. В това затънтено и замръзнало място войниците явно напълно разчитаха на изолацията и суровия терен.
Нямаше причина да променят нагласата им.
— Просто запази хладнокръвие — каза Монк по радиото.
— Толкова съм хладнокръвен, че още малко и ще започна да сера ледени кубчета.
Монк го погледна. Да не би Крийд да пускаше шега? Вдигна учудено вежди. Явно за хлапето все още имаше някаква надежда.
Вратата на снегомобила се отвори. От затоплената кабина излезе пара. Войникът дори не си направи труда да си сложи качулката. Всъщност канадката му дори беше разкопчана. С русата си коса и червените като ябълки бузи приличаше на току-що излязъл от норвежката версия на каталога на Ралф Лорън.
„Вижте норвежеца в естествената му среда…“
Монк свали шлема си, за да не изглежда твърде заплашително. Крийд направи същото. Войникът им махна с ръка и заговори на норвежки. Монк не го разбра, но смисълът на думите му бе ясен.
„Какво правите тук?“
Крийд отговори, като се запъваше малко. Монк чу думата „американци“.
Хлапето явно пускаше някаква опашата лъжа. Монк го подкрепи, като извади от джоба на канадката си книга — наръчник за птици, който бе намерил в туристическата агенция. Освен това вдигна висящия на врата му бинокъл.
„Просто се оглеждаме за птички“.
Войникът кимна и се пробва на английски.
— Идва буря — предупреди ги той и махна с ръка към Лонгир. — Трябва тръгва.
Монк нямаше намерение да възразява.
— Връщаме се — обеща той. — Само спряхме да починем.
За по-голям ефект разтърка задника си. Всъщност наистина се беше понатъртил от карането по неравния лед.
Това му спечели усмивка. В същото време другата врата на снегомобила рязко се отвори. Водачът изскочи навън, извика някакво предупреждение, захапа свирка и извади оръжието си. Свирката нададе остър писък и войникът насочи оръжието си към тях.
„Какво става, по дяволите…?“
Крийд и другият войник се проснаха на снега. Монк се поколеба. Войникът стреля три пъти. Монк рязко се завъртя и забеляза нещо едро да изчезва зад камънаците в далечината. Куршумите рикошираха сред искри в скалата.
— Бяла мечка — ненужно каза Крийд, когато трясъкът заглъхна.
Двамата с войника се изправиха. Крийд беше пребледнял, но войникът само се усмихна и каза на норвежки нещо, което накара другаря му с пистолета да се ухили.
Не изглеждаха особено разтревожени. Все едно бяха изпъдили енот от кофа за боклук. Само дето в случая Монк и Крийд бяха изиграли ролята на съдържанието на кофата. Бялата мечка явно ги бе дебнала, откакто бяха спрели.