Карлсен обаче не беше някой треперещ старец. Вдигна ръце и стовари лакти върху гърба на сенатора. Горман рухна на колене.
Както беше на земята, сенаторът хвана левия крак на Карлсен, нададе рев и се надигна, като в същото време се извъртя. Метна убиеца на сина си по лице, хвърли се отгоре му и го прикова към пода.
— Ти уби Джейсън! — изръмжа Горман с нещо средно между ярост и ридание. — Уби го!
Карлсен се помъчи да се освободи, но Горман го държеше здраво. Лицето на директора стана червено като цвекло. Той завъртя глава, опитваше се да погледне нападателя си.
— Аз… направих го заради теб!
Думите за момент зашеметиха сенатора. Пейнтър обаче не бе сигурен дали шокът се дължи на неочакваното признание, или на странното твърдение. В някакво кътче на ума си Горман вероятно се бе надявал, че Пейнтър греши. А ето че вече нямаше място за илюзии.
— Затваряй си шибаната уста — викна Горман. Не искаше да го слуша повече.
Първата плочка от доминото бе паднала и Пейнтър знаеше, че ще последват и останалите. Онова, за чието изпълнение смяташе, че ще му е нужен цял ден, отне само няколко минути. Но все още далеч не бяха приключили. Карлсен можеше да отрече. Все още бе на своя почва в Норвегия, със силни връзки и голямо влияние.
Пейнтър знаеше, че трябва да се възползва от преимуществото, да вземе положението под контрол. Това означаваше да изведе Карлсен оттук и да го държи на сигурно място. А за целта трябваше да се обади за помощ.
— Не го пускайте — каза той на сенатора.
Отиде до компютрите и затърси зад тях. В тази стая трябваше да има средства за съобщения. Виждаха се кабели за широколентова връзка с интернет, но по-важното…
Пръстите му откриха кабела на телефонната линия. Хвана го и го проследи до стената. Мобилните телефони нямаха обхват тук и трябваше да се обади на Монк по радиото, но на тази дълбочина и това бе невъзможно. Оставаше му да се прикачи към линията със специално устройство, което да усили сигнала. Докато пръстите му се движеха по кабела към стената, откри, че някой вече е закачил някаква джаджа за извода. Извади я и моментално позна какво е.
Усилвател за мобилни телефони.
Не беше чак толкова сложен, но технологията надхвърляше всичко, което бе виждал тук. Това нещо просто не беше на мястото си. Разгледа го по-внимателно и видя, че към него е прикрепен предавател на къс обхват.
„Защо му е на някой предавател с къс обхват, прикрепен за телефонна линия?“
Можеше да се сети само за една причина.
Вратата зад него се отвори с трясък.
Пейнтър бързо се обърна и видя съпрезидента Бута. Зад него имаше още неколцина мъже. Бута се намръщи объркано на разкрилата се пред него сцена — Карлсен на пода със сенатора отгоре му, притиснал коляно в гърба му.
— От кетъринга съобщиха за викове… — започна Бута, но млъкна и поклати глава. — Какво става тук?
Карлсен се възползва от объркването и заби лакът в ухото на Горман. Блъснат настрани, сенаторът не успя да му попречи да се освободи.
Бута и останалите блокираха изхода. Озовалият се в капан Карлсен се обърна към Горман, но вместо него видя летящия към лицето му юмрук. Успя да се дръпне и отърва носа си от счупване, но все пак получи здрав удар в окото и се олюля.
— Спрете! — властно изкрещя Пейнтър.
Всички замръзнаха.
Погледите им се приковаха в него. Пейнтър посочи Бута.
— Трябва да евакуираме хранилището. Веднага!
— Защо?
Пейнтър погледна чуждото устройство в ръката си. Можеше и да греши, но не виждаше причина подобен предавател да се намира на това място.
Освен една.
— Някъде тук е скрита бомба.
Изгледаха го смаяно. Някои се опитаха да зададат въпроси.
Пейнтър ги изпревари.
— Всички вън!
За съжаление бе твърде късно.
12:55
Монк караше моторната шейна през долината на бавен зигзаг. Крийд го следваше плътно и се оглеждаше за бели мечки. Монк пък държеше под око бункера, който бележеше входа към зърнохранилището.
Бурята беше струпала над планината тъмни облаци. Небето се спускаше все по-ниско, а заедно с него спадаше и температурата. Задуха вятър и поривите му вдигаха заслепяващи облаци ледени кристали.