Монк даде знак да спрат. Стори му се, че чува нещо, или най-малкото го усети дълбоко в гърдите си. Изключи двигателя. Ниското ръмжене продължи. Идваше от слоя облаци от север, подобно на далечен гръм. Преди да успее да се запита какво е това, ръмженето се превърна в рев, после в писък. Два реактивни самолета изскочиха от облаците и пикираха право към Монк и Крийд.
Не, не към тях.
Минаха над тях и с оглушителен писък рязко вдигнаха носове. Изпод корпусите им излетяха ракети. Ракети „Хелфайър“. Улучиха снежния хребет, под който се намираше хранилището. Високо във въздуха полетяха скали и пламъци. Ударната вълна стигна чак до Монк и Крийд.
Над тях полетяха хора, някои разкъсани на пламтящи парчета. Други бягаха или се плъзгаха надолу по склона. Монк видя как един голям снегомобил се преобърна в кратера, който доскоро бе единственият път нагоре.
Щом димът се разсея, Монк се загледа в хребета. Бункерът си беше на мястото, но от едната му страна бе отчупено голямо парче. Ракетата не го бе улучила фронтално.
И тогава отново се разнесе грохот. Монк се уплаши, че самолетите се готвят за втори заход. Но този път грохотът бе съпроводен с резки експлозии.
Монк с ужас гледаше как ледената маса над бункера започва да се плъзга надолу. Огромна част от ледника се отчупи и полетя, разбиваше се на по-малки и по-малки парчета, които набираха скорост и се превръщаха в ледена лавина.
Бялата маса стигна до бункера и го погреба напълно.
Всички на пътя й бяха смазани.
А лавината продължаваше надолу.
Към тях.
— Монк! — изкрещя Крийд.
Монк се намести в седалката и завъртя ключа. Двигателят изрева. Той даде газ. Задната верига задъвка снега и успя да зацепи. Монк завъртя волана и посочи отсрещната страна на долината.
— Нагоре!
Крийд нямаше нужда да го водят. Вече беше обърнал и се носеше с пълна скорост. Полетяха по дъното на долината, за да се спасят от ледената стихия.
Монк чу как лавината удари зад него. Трясъкът сякаш вещаеше края на света — страховит удар на лед и камък. Парче лед с размерите на гараж отскочи вдясно от него. По моторната шейна и гърба му забарабаниха шрапнели.
Монк се приведе напред. Не можеше да изцеди по-висока скорост от машината. Газта беше докрай.
Фронтът на лавината почти ги настигна и покрай шейните се затъркаляха ледени канари. Навсякъде под и около тях се понесе река от камъчета и лед. По-малките парчета бяха вече огладени от търкането по време на падането и Монк и Крийд сякаш бяха залети от порой диаманти.
В следващия момент се понесоха нагоре.
Леденият звяр зад тях се опита да ги настигне, но накрая се отказа и се върна в долината.
За всеки случай Монк се изкачи още по-високо, преди да даде знак да спрат, и без да изключва двигателя, се обърна да огледа пораженията. Мъгла от ледени кристали изпълваше долината, но бе достатъчно ясно, за да видят отсрещния хребет.
Бункер нямаше.
Само разбит лед.
— Какво ще правим? — попита Крийд.
В отговор се чу вик. Двамата се обърнаха наляво. Появиха се двама норвежки войници с вдигнати карабини. Едва сега Монк забеляза спрелия над тях снегомобил.
Бяха двамата от предишната среща.
Но този път не беше приятелско посещение като миналия.
Войниците не свалиха оръжията си. След случилото се бяха станали подозрителни, почти заслепени от гняв и шок.
— Какво ще правим? — отново попита Крийд.
Като добър учител, Монк му показа нагледно.
Вдигна ръце.
— Предаваме се.
13:02
Пейнтър стоеше в тъмното.
Осветлението бе прекъснало още при първите експлозии. Отначало си помисли, че скритата бомба се е взривила. Но серията взривове продължи някъде над главите им и на Пейнтър му се стори, че някой атакува склона с ракети.
Предположението му се потвърди миг по-късно, когато се разнесе могъщ рев. Сякаш товарен влак полетя с пълна скорост към тях, след което се отдалечи.
Лавина.
От тунела се чуваха уплашени писъци и викове. На тази дълбочина мракът бе абсолютен и сякаш се мъчеше да те удуши.
Пейнтър остана закован на място, преценяваше положението. Засега все още бяха живи. Ако наистина имаше скрита бомба, защо не я бяха взривили едновременно с ракетния удар?