— Директорът ли е? Жив ли е?
Двете дула се насочиха към Монк.
— Жив, но в капан — отвърна той.
Вдигна ръка за тишина, мъчеше се да чуе радиосигнала. Трябваше да мине през много скала и усилвателят не помагаше особено.
Единият войник му излая нещо. Крийд се обърна и се опита да обясни. Гневът на напрегнатите лица се смени с тревога.
Пращенето продължаваше. Монк обмисли възможностите. За колко време щеше да им стигне кислородът? Можеха ли да докарат достатъчно бързо земекопни машини, особено след като пътят беше бомбардиран?
И тогава през шума долетяха няколко думи, които убиха едва родилата се надежда. Пращенето ги накъсваше, но нямаше начин да ги обърка.
— Тук долу… бойна глава… Ще опитаме да…
Останалото бе погълнато от шума.
Преди Монк да успее да съобщи лошата новина на Крийд, откъм планината се разнесе грохот, съпроводен от воя на моторни шейни.
Всички се обърнаха.
Монк вдигна бинокъла. По двама на седалка. Единият кара, другият бе вдигнал карабина на рамото си. Всички бяха облечени в полярни екипи. Снежнобели, без никакви отличителни знаци.
Един заблуден норвежки войник, който някак бе успял да стигне до средата на склона, размаха ръце към приближаващата група.
Проехтя изстрел.
По белия сняг пръсна кръв.
Войникът се строполи.
Монк свали бинокъла.
Явно някой беше дошъл да почисти.
13:09
Пейнтър не знаеше дали сигналът му е успял да излезе навън.
Сега му оставаше единствено скоростта.
Забута сервитьорската количка. Бойната глава беше вързана върху нея с ластично въже. Затича се с все сили нагоре по дългия сто и петдесет метра тунел.
Дисплеят примигваше зловещо насреща му.
04:15
Тичаше и гледаше как минава под четири минути. Накрая забеляза бронираната врата в горната част на рампата. Беше оставена отворена от войника, който се бе опитал да надникне навън. Няколко парчета лед се бяха изсипали вътре, но зад вратата имаше масивна ледена стена.
Набра още скорост и полетя нагоре по рампата. Искаше да постави заряда колкото се може по-близо до отвора. Щом стигна горе, бутна количката към вратата, завъртя се и спринтира в противоположна посока.
Поне сега бягаше надолу.
Летеше задъхан, като се мъчеше да прави колкото се може по-големи крачки.
Щом не можеше да спре бомбата, поне имаше възможност да я използва за нещо полезно. Не знаеше колко дебела е ледената тапа на вратата, но термобаричният заряд на бомбата бе уникален. Първоначалният взрив можеше да разбие част от леда, а след като се подпалеше, алуминиевият флуорид щеше да изпари останалото. Надеждите на Пейнтър бяха именно на втория взрив.
Най-голямата опасност при термобаричен взрив е внезапното и силно повишаване на налягането. В пещери или затворени пространства ударната вълна убива навсякъде — зад ъгли и в отдалечени коридори. Изгаря плътта и я превръща в прах. Тъпанчетата се пукат, белите дробове експлодират, кръвта бликва от всеки отвор.
Пейнтър се надяваше, че вълната ще успее да разруши и ледената стена, да я издуха като тапа на шампанско.
Но, разбира се, без да превърне всички долу в каша.
Стигна дъното на тунела и спринтира в напречния коридор. На ъгъла се изпързаля и полетя към централния въздушен люк.
Отвори вратата, чу изпукването от разликата в налягането и затръшна люка. Вентилите на тавана заработиха, та отново да повишат налягането. Докато Пейнтър пресичаше шлюза, вратата пред него се отвори.
Сенатор Горман я задържа и му махна да влиза.
— По-бързо!
Пейнтър се втурна напред. Горман залости стоманената врата след него.
Въпреки размерите на помещението тълпата се бе скупчила около вратата. Сама по себе си семенната банка не будеше никакъв интерес — просто голямо помещение, пълно с номерирани рафтове, по които бяха наредени еднакви черни кутии. Все едно се намираш в склад, предлагащ една-единствена стока.
Някой от групата броеше на глас.
— Единайсет… десет… девет…
Пейнтър беше пристигнал в последния момент. Молеше се налягането във въздушния шлюз да се възстанови навреме. Най-добрият им шанс за оцеляване бе да се борят с налягане срещу налягането.