Ако шлюзът не издържеше, всички щяха да бъдат премазани.
— Осем… седем… шест…
Карлсен си проби път до Пейнтър. Погледът му беше безумен.
— Криста я няма — каза той, сякаш Пейнтър имаше представа какво означава това.
Но някой друг знаеше.
— Криста… Криста Магнусен? Приятелката на Джейсън?
Гласът на сенатор Горман бе изпълнен с гняв.
Пейнтър ги разтърва.
— После.
Първо трябваше да оцелеят. Броенето продължаваше.
— Пет… четири… три…
21.
13 октомври, 12:32
Остров Бардси, Уелс
Точно преди Грей да се спусне в криптата бурята връхлетя върху острова с цялата си мощ. Сякаш самите богове се бяха възмутили, че някой нарушава покоя на гробницата.
Изтрещя гръм и небето се отвори. Дъждът заваля на големи капки, които се пръскаха като бомби в надгробните камъни и кръстовете. Светкавица разцепи небето на север.
— Аз влизам първи — каза Грей между трясъците.
Лайл беше изтичал до близкия параклис за въже. Дъждът обаче бе толкова силен, че Грей се опасяваше, че гробницата ще се наводни, преди да имат възможност да я изследват.
Входът към криптата представляваше дупка с ширина около шейсет сантиметра, едва колкото да се провре човек. Дълбочината й бе около два метра. Завършваше с каменен под. Долу бе около два пъти по-широка. Грей не можеше да види нищо повече, без да слезе.
Хвана се за страничните камъни и се пъхна в дупката. Намери опора за краката си, след което се пусна. Скочи с приклякане и извади фенерчето.
Погледна нагоре към останалите. Виждаше само лицата им.
— Внимавай — каза Рейчъл.
— Кажи какво виждаш — добави Уолас.
Грей включи фенерчето и огледа шахтата. Стените представляваха естествени скални сводове и допълнително добавени тухли. Представи си разпадащи се ковчези и кости зад тях. И може би едно от телата там бе на лорд Нюбъро.
Дъждът се стичаше по стените. Той прекара ръка по тях, търсеше хлабави камъни или някакъв друг знак, че отец Джовани е бил тук и е намерил нещо.
— Е? — обади се Уолас отгоре.
— Нищо.
Рейчъл се отдръпна, но гласът й стигна до него.
— Лайл идва с въжето.
Грей насочи вниманието си към четвъртата стена. Тук тухлите обрамчваха нисък свод, стигащ малко над средата на бедрата му. Той приклекна и насочи лъча на фенерчето в него. Явно това място бе предназначено за ковчег. След това нишата щеше да бъда зазидана като останалите. Но в момента бе празна.
Знаеше, че дупката по някакъв начин е важна. Тази стена гледаше към руините на манастирската кула. Грей клекна във вече образувалата се локва и се вмъкна в нишата. Беше дълбока. След отвора тухлите изчезваха и от всички страни го заобикаляше скала. Грей бавно тръгна навътре.
Потупваше стените, прокарваше длани по тях.
Нищо.
Макар и донякъде обезсърчен, запази увереност. Каквото и да бе скрито тук, трябваше да се намира под руините на „Св. Мария“. Но може би грешеше с избора на входа. Може би той не бе през криптата. Отец Джовани може да я бе претърсил по внушение на Лайл — точно както правеше в момента той — и след това да е минал от друго място.
Чу зад себе си плясък — още някой се спусна в криптата.
Върна се и излезе от нишата. Беше Рейчъл. Мократа й коса бе полепнала по лицето. Изпълнените й с надежда очи блестяха под светлината на фенера. Не можеше да я разочарова.
— Задънена улица ли? — попита тя.
Той се намръщи. Използваните думи не му харесваха, още по-малко пък неуспехът.
— Не виждам никаква следа, че отец Джовани е бил тук.
— Може ли да опитам? — каза тя и протегна ръка за фенерчето.
Как би могъл да й откаже?
Рейчъл се подпря на една ръка и се плъзна в празната гробница. Гъвкавото й тяло й позволяваше да се движи по-лесно в тясното пространство. Лъчът на фенерчето се плъзна по стените.
— Виждаш ли нещо? — попита той.
— Не.
Отгоре Уолас изказа на глас опасенията му:
— Може би сме слезли в неправилната дупка.
Рейчъл се отказа, обърна се и тръгна навън. Изведнъж замръзна.
— Какво има? — попита Грей.
— Ела да видиш.
Фенерчето бе обърнато право към него. Грей прикри очи и запълзя към нея.