— Иконографията ми прилича на Книгата на Келс — рече Уолас. — Това е илюстровано съкровище от Ирландия от осми век. Създаването му е изисквало всеотдаен труд в продължение на десетилетия. А книгата съдържа само четирите евангелия от Новия завет.
Гласът му леко трепереше.
— Мисля, че това тук е цялата Библия. — Той поклати глава. — Невъобразимо ценна е.
— Тогава защо я е оставил тук? — попита Сейчан. Дори тя се беше навела над книгата, за да я разгледа по-добре.
Уолас само клатеше глава мълчаливо. Но след като внимателно обърна още няколко листа, намериха отговора.
В средата на книгата зееше дупка. Квадратна, със страна около седем и половина и дълбочина около два и половина сантиметра.
Уолас ахна ужасено.
Грей се наведе по-близо. Дупката явно бе направена, за да крие нещо. Без да се обръща, Грей протегна ръка към Рейчъл. Тя бръкна в джоба на палтото си.
Всички знаеха какво е било скрито тук.
Рейчъл постави чантичката в ръката на Грей. Сякаш бе изработена от същата кожа, с която бе подвързана и книгата. Грей задържа чантичката над дупката. Пасваше идеално.
— Отец Джовани е взел чантичката с пръста, но е оставил самата Библия. Защо?
Единствената дума съдържаше множество въпроси. Уолас добави още един:
— И защо не е разказал на никого за това?
— Може и да го е направил — хладно рече Сейчан. — Щом са го преследвали и убили, явно е разказал на някого.
— Сейчан е права — съгласи се Грей. — Може би Марко не е споделил всичко, което е знаел — откриването на Библията например, — но се е разприказвал достатъчно, за да си навлече смъртта.
— Ох, Господи… — неочаквано възкликна Уолас.
Грей се обърна към него.
— Преди две години Марко ми се обади. Трябваха му пари, за да продължи пътуванията си. Казах му, че спонсорът ми, корпорация „Виатус“, може и да се съгласи да финансира едно помощно проучване, свързано с разкопките ми. Дадох му името на жената, с която имах вземане-даване. Тя е един от главните им изследователи. Фамилията й беше Магнусен.
Сейчан замръзна, но не каза нищо.
— А след това не получих никаква вест от Марко. — На Уолас сякаш му прилоша. — Реших, че не си е направил труда да се обади. Чак сега се сетих. Господи, може би съм го пратил право в ръцете на убийците му.
Грей обмисли възможния сценарий. Изглеждаше издържан. „Виатус“ може и да беше наела Марко, особено щом е търсил потенциално средство срещу онова, което е убило мумиите. Как биха могли да му откажат? Но в един момент Марко е открил нещо, което го е уплашило достатъчно, та да избяга в Рим, за да се срещне с Вигор Верона и да му разкаже всичко, което знае. Работодателите му явно са разбрали какво смята да направи и са го елиминирали.
Уолас обърна страниците върху дупката, за да скрие поражението, сякаш това можеше да намали собствената му вина.
Рейчъл взе чантичката от Грей и каза:
— Отец Джовани е взел пръста, но по-важните въпроси са кой го е оставил тук и защо.
Думите й върнаха вниманието им към загадката. Животът на Рейчъл зависеше от откриването на отговорите.
— Може би съм в състояние да отговоря на въпроса кой е оставил Библията — каза Уолас и пое дълбоко дъх, за да се успокои.
Грей го погледна изненадано.
— Кой?
— Вероятно собственикът й.
Уолас посочи обратната страна на корицата. Към нея бе залепен един лист пергамент.
По-рано Грей бе насочил цялото си внимание към съдържанието на книгата и не бе забелязал скритата в сянката на корицата страница. Сега я разгледа по-подробно. Беше богато илюстрирана като останалите, но украсата се въртеше около стилизирано име, вероятно на собственика на безценния том.
— Маел Маедок Уа Моргаир — прочете Уолас пищно украсеното име.
Това не говореше нищо на Грей. Явно незнанието му се изписа върху лицето му.
— Не можеш да живееш по тези краища, без да знаеш това име — обясни Уолас. — Това важи с особена сила за човек с моята професия.
— И кой е той?
— Един от най-прочутите ирландски светци, отстъпващ единствено на свети Патрик. Рожденото му име е Маел Маедок, но латинизираната му форма е Малахия.