— Свети Малахия — обади се Рейчъл.
— Какъв е бил той? — попита Грей.
— Родил се е приблизително по същото време, когато е била съставена Книгата на Страшния съд. — Уолас замълча многозначително, след което продължи: — Започнал кариерата си като абат на Бангор, но по-късно се издигнал до архиепископ. Прекарал по-голямата част от живота си в поклоннически пътувания.
— Значи най-вероятно е идвал и тук?
Уолас кимна.
— Малахия бил интересен човек и постът на архиепископ не му допадал особено. Предпочитал да пътешества, да се среща с езичници и християни, да разпространява словото на евангелията. С лекота се движел между двата свята и в крайна сметка постигнал продължителен мир между Църквата и онези, които се придържали към старите обичаи.
Грей си спомни предположението на Уолас, че последните езичници са се опълчили на християните и може би са използвали биологичното оръжие, наследено от древните.
— Мислиш ли, че част от цената на този мир е било познанието за мора и лекарството против него, прословутия ключ на Страшния съд?
— Отпечатъците му определено са тук — каза Уолас и посочи книгата. — Освен това има и причина Малахия да е смятан за достоен да бъде канонизиран за светец.
— И каква е тя?
— А, там е въпросът — каза Уолас. — Приживе Малахия бил известен като необикновено добър лечител. Приписвани са му множество чудодейни изцеления.
— Също като историята на остров Бардси — каза Грей.
— Спомням си обаче и една друга история, свързана с Малахия. От моята родна Шотландия. Малахия отишъл в Анандейл и помолил местния лорд да помилва някакъв джебчия. Лордът се съгласил, но в крайна сметка обесил крадеца. В яростта си Малахия го проклел — и умрял не само лордът, но и цялото му семейство.
Уолас го изгледа многозначително.
— Изцеление и проклятия — промълви Грей.
— Изглежда, Малахия е научил нещо от друидските си приятели. Нещо, което Църквата е решила да запази в тайна.
— Но вие пропуснахте онова, с което е известен най-много — намеси се Рейчъл.
— А, имаш предвид пророчествата — каза Уолас и завъртя очи.
— Какви пророчества?
— За папите — отвърна Рейчъл. — Казват, че докато пътувал към Рим, Малахия изпаднал в транс и получил видение за всички папи от неговото време до края на света. И ги записал.
— Пълни глупости — възрази Уолас. — По-нататък в легендата се казва, че Църквата уж намерила книгата на Малахия в архивите си около четиристотин години след смъртта му. Най-вероятно става дума за фалшификат.
— А някои твърдят, че е била копие на оригиналния текст на Малахия. Така или иначе, описанията на всички папи през вековете се оказали поразително точни. Да вземем последните двама. Малахия описва Йоан Павел Втори като De Labore Solis, което в превод означава „От мъките на слънцето“. Папата бил роден по време на слънчево затъмнение. А сегашният Бенедикт Шестнайсети е означен като De Gloria Olivae, или „Тържеството на маслината“. А символът на Бенедиктинския орден е маслинената клонка. Уолас махна пренебрежително с ръка.
— Просто някои търсят прекалено много шифри в латинския.
Рейчъл се обърна настойчиво към Грей.
— Но най-смущаващото е, че сегашният папа е сто и единадесетият в списъка на Малахия. Следващият, Петър Римлянина, е последният според пророчеството. По негово време ще настъпи краят на света.
— Значи всички сме обречени — скептично се обади Сейчан, която явно споделяше позицията на Уолас.
— Е, аз със сигурност съм — озъби й се Рейчъл и с това я накара да млъкне. — Освен ако не намерим проклетия ключ.
Грей премълча. Предпочиташе да не се меси. Но Рейчъл беше права в едно. Трябваше да намерят ключа. Замисли се за значението на находката — библия на мъртъв светец, положена в езически саркофаг. И по-важното…
— Мислиш ли, че пръстът в Библията е бил на свети Малахия? — попита той.
— Не — твърдо рече Уолас. — Този саркофаг е прекалено стар. Много стар. Предполагам, че е на възрастта на Стоунхендж. Някой е бил погребан в него, но не и Малахия.
— Тогава кой? — попита Грей. Уолас сви рамене.
— Както казах, най-вероятно някой неолитен вожд или крал. Може би тъмнокожата езическа кралица. Така или иначе предполагам, че пръстът е единственото, което е останало от погребания.
— Защо смяташ така?