„Само да можех да се ориентирам…“
Внезапно Грей спря. Зад тях се чуха приглушени звуци — тътрене на крака по камък, тежко дишане. Те се скриха в една килия. Появиха се двама души.
Рейчъл усети как Грей се отпуска с облекчение.
— Сейчан…
Тя му изсъска и постави пръст на устните си. Ковалски вървеше след нея. Половината му лице бе покрито с кръв — течеше от рана над окото му. Той също вдигна ръка, за да ги предупреди да мълчат.
Тогава Рейчъл също го чу.
Тропот на обувки по моста отгоре.
Стрелците не бяха избягали, както се беше надявала. Продължаваха да дебнат плячката си.
Сейчан посочи нагоре, след което махна с ръка напред. Пантомимата й беше пределно ясна. Ако останеха точно под моста, вероятността да ги забележат бе по-малка. Но това означаваше, че трябва да се движат възможно най-тихо.
Грей кимна и тръгна към отсрещния край на хипогеума. Рейчъл стисна рамото му и го накара да спре. Той я погледна въпросително. Тя познаваше разположението на тези нива. Ако тръгнеха под моста, щяха да стигнат до сляпа стена. Тя обаче знаеше начин да се измъкнат от хипогеума.
Посочи натам, накъдето бяха тръгнали, направи разсичащо движение с ръка и поклати глава. На езика на знаците това означаваше „задънена улица“. Обърна се и посочи към изхода, за който малцина подозираха. Вуйчо й я беше вмъкнал именно през него. Но за да стигнат там, трябваше да изоставят прикритието на моста и да минат през открития лабиринт.
Грей я изгледа напрегнато. Очите му бяха пронизващи като син лед.
„Сигурна ли си?“
Рейчъл кимна. Пръстите му се стегнаха на рамото й в знак на благодарност и за да я окуражи. За миг й се прииска да я беше прегърнал и да я притисне силно до себе си. Но той я пусна и приклекна с Ковалски. Зашепнаха си толкова тихо, че не чу нищо.
Сейчан застана до нея. Тя също следеше двамата американци. Рейчъл не се съмняваше, че чете по устните им. Погледна доскорошната си похитителка. На бузата на Сейчан се оформяше лилавеещо петно. Забеляза и колко много е отслабнала от първата им среща преди години. Лицето й бе по-изпито, някак хлътнало, особено около очите. Приличаше на изваяна от камък, твърда и неподатлива.
В тъмнозеления й поглед обаче продължаваше да гори студен огън.
Грей се обърна и им направи знак да приклекнат под моста. Погледна нагоре и се заслуша в стъпките на минаващия над тях преследвач. Стрелците следяха и двете страни на хипогеума. При най-малкото движение щяха да открият огън. От позицията им щеше да е като да стреляш по риба в бъчва.
— Ще трябва да им се отвлече вниманието — прошепна Грей, когато убиецът отмина. — На Ковалски му остана само един патрон. Не е много, но…
Предпазливите стъпки горе внезапно промениха темпото си. Бавното пристъпване изведнъж премина в тропот. Преследвачите тичаха към тях.
Явно бяха чули шепота на Грей.
Ковалски вдигна готовия за стрелба пистолет, но Сейчан постави ръка на рамото му.
Тропотът мина над тях и продължи по моста, към отсрещната страна. Преследвачите бягаха. Нещо ги беше подплашило.
— Полицията… — предположи на глас Грей.
— Крайно време беше — промърмори Ковалски.
Сейчан не споделяше облекчението им. Физиономията й бе кисела. Тя фигурираше в списъците на терористи на няколко агенции, в това число и на Интерпол.
Преди да вземат каквото и да било решение, се разнесе нов звук. Появи се неочаквано. Перки на хеликоптер. Грей излезе изпод моста и се загледа нагоре. Рейчъл се присъедини към него.
Черен вертолет с тяло като на оса прелетя над ръба на външната стена на Колизея.
— Това не е полиция — каза Рейчъл.
По машината нямаше никакви означения. Докато хеликоптерът завиваше над стадиона, страничната му врата се плъзна назад. Грей сграбчи Рейчъл за рамото.
— Бягай!
Стана ясно защо са побягнали стрелците. Не от полицията, а от новото ниво на атаката. Защо да стреляш по риба в бъчва, когато дълбочинните бомби вършат много по-добра работа?
— Насам! — извика Рейчъл.
Затича се, без да обръща внимание на протестиращото коляно — адреналинът беше прогонил болката. Следваше извитата стена с каменните килии. Другите я последваха.