Отново се заслуша.
— Да. Съгласна съм. Ще ви дам командир Пиърс.
Грей взе телефона и се върна при прозореца.
— Сър?
— Предвид разказа на Рейчъл, изглежда ясно каква трябва да е следващата ви стъпка.
Грей не се поколеба нито за миг.
— Да разберем повече за археологическия обект в Англия.
— Именно. Не знам как убийствата в Африка и Принстън са свързани с проучванията на отец Джовани. Такава връзка обаче трябва да съществува. Аз ще се заема с генетичните проучвания в Осло. А ти виж накъде сочи онзи мумифициран пръст.
— Да, сър.
— Имаш ли нужда от още хора? Или ще се справиш с Джоузеф Ковалски и лейтенант Верона?
— Мисля, че колкото по-леко се движим, толкова по-добре.
Отговорът му прозвуча малко напрегнато. Оставате една подробност, която не бе съобщил на Пейнтър Кроу. Погледна към градината и аленото огънче на цигарата. Мразеше да лъже директора дори и да ставаше дума само за спестяване на част от информацията, но ако съобщеше в централата за Сейчан, Пейнтър нямаше да има друг избор освен да прати екип да я прибере и да я закара в някой лагер за разпит.
Грей не можеше да позволи подобно нещо.
Въпреки това се поколеба.
Дали изборът му бе правилен? Или ненужно излагаше на риск цялата мисия?
Извърна се от прозореца и видя, че Рейчъл се взира в него. По очите й разбра, че решението му заплашва не само неговия живот. Но в същото време си спомняше и изпълнената с болка молба отпреди две години, така изпълнена с нужда и надежда.
„Довери ми се, Грей. Ей тоничко поне“.
Отново се обърна към тъмния прозорец и се загледа в отражението си. Пое дълбоко дъх, за да се овладее, и добави:
— Ще се оправим сами.
11.
11 октомври, 23:20
Осло, Норвегия
Ивар Карлсен дръпна тежката дъбова врата с железен обков. Снегът се вихреше в безлунната нощ и нахлуваше на внезапни пориви през тесния сводест вход. Студът щипеше бузите му, а желязната дръжка бе толкова замръзнала, че опари пръстите му. Днешната буря наистина се бе превърнала в първия истински снеговалеж.
Суровото време съживи Ивар, сърцето му заби по-силно, дишането му стана по-дълбоко. Може би във вените му наистина течеше викингска кръв, както твърдеше навремето старата му bestemor.
Мушна се през вратата и затропа с крака, за да махне полепналия по обувките му сняг. Тъмното стълбище пред него водеше към дълбините под замъка Акершхус Ивар отметна качулката на подплатеното с кожа палто и извади фенерче. Включи го и заслиза надолу.
Стъпките му отекваха от ниските стени. Налагаше се да върви приведен, за да не си удари главата. Стълбището свършваше в стара стражева стая. Железните куки по стените и стойките за факли все още бяха непокътнати. Таванът се поддържаше от тежки греди.
В другия край на помещението имаше вход, водещ към зала с малки килии, където при най-мизерни условия били държани изпаднали в немилост благородници и всякакви престъпници. Именно тук нацистите бяха измъчвали сънародниците на Ивар, които оказали съпротива на немските окупатори. Дори самият Ивар беше изгубил тук свой роднина, брат на дядо му. В израз на преклонение към тази жертва „Виатус“ продължаваше да дарява щедри суми за запазването и поддържането на Акершхус.
Ивар насочи лъча на фенерчето към мрачния коридор на тъмницата. Тази част от замъка бе затворена за обичайните туристически обиколки. Повечето дори не знаеха за съществуването й… или за зловещата й история. Тук бяха затваряни онези, които бяха извършили измяна към Короната и страната. Нацисткият колаборационист Видкун Кислинг бе държан на същото това място, преди да бъде екзекутиран. Мнозина бяха срещнали смъртта си тук през вековете.
Пръстите на Ивар се свиха около старата монета в джоба на палтото му. Винаги я носеше със себе си. Беше от времето на Фредерик IV, на стойност четири марки, изсечена през 1725 г. от Хенрик Кристофер Майер. Майер също умрял тук, след като бил бичуван и изтезаван, задето слагал в кралските монети мед вместо сребро и прибирал ценния метал.
Макар и смятан за добронамерен и милостив за своето време, крал Фредерик IV се придържал към стриктен кодекс на честта. Носели се слухове, че и той имал викингска кръв. А според кодекса на викингите предателството във всеки му вид трябвало да се наказва сурово.