— Като начало, защо е дошъл тук? — попита Грей. — Имам предвид, в Лейк Дистрикт.
— Предполагам, че и сам рано или късно щеше да се озове тук. Дори да не го бях повикал след откритието ми в планините.
— Защо?
— Страстта, или по-скоро фикс идеята на Марко го караше да претърсва всички райони, където са се припокривали езичество и християнство. — Уолас вдигна ръка и обхвана с жест района като цяло. — А историята на този район е история именно на този конфликт изписана върху камъни и руини. Първи тук дошли скандинавците. Доплавали през девети век от Ирландия и донесли със себе си своите традиции. В района има много скандинавски топоними. Всъщност дори Хоксхед е бил основан от скандинавеца Хаукр, чието име все още живее тук. Това може да ви даде известна представа за дългата история на района.
Уолас кимна към прозореца, от който се виждаше извисяващата се над селото църква.
— Но времената се променят. През дванайсети век всички земи наоколо станали собственост на монасите от абатство Фурнес, чиито развалини могат да се видят недалеч оттук. Монасите култивирали района, търгували с вълна и овце и управлявали с железен юмрук суеверните селяни. Векове наред се нагнетявало напрежение между старите езически обичаи и новата религия. Старите ритуали продължавали да се изпълняват тайно, често на праисторическите обекти, които могат да се срещнат навсякъде.
— В какъв смисъл „праисторически“? — попита Рейчъл.
— Обекти, отнасящи се към епохата на неолита. Отпреди пет хиляди години. — Уолас ги изброи на пръсти. — Древни каменни кръгове, хенджове, могили, долмени, височинни укрепления. Стоунхендж може да е най-прочутият от тях, но той е само един сред няколкостотин подобни обекти, пръснати навсякъде из Британските острови.
— Но какво в тези конкретни разкопки е предизвикало интереса на отец Джовани? — попита Грей, за да насочи професора към същината на въпроса.
Уолас вдигна вежда към него.
— А, това ще трябва да разберете сами. Мога да ви кажа какво доведе мен тук.
— И какво е то?
— Един кратък запис в стара книга. Текст от единадесети век, известен като „Книга на Страшния съд“.
Ковалски тъкмо приближаваше масата. Носеше две халби и отпиваше ту от едната, ту от другата. Спря насред глътка, когато чу думите на Уолас.
— Страшният съд — рече той. — Страхотно. Сякаш си нямаме достатъчно проблеми.
11:05
Сейчан обходи целия площад. В ума й се оформи карта на района. Всяка подробност, тухла по тухла, всяка улица, алея, сграда, паркиран автомобил. Всичко това бе запаметено.
Двама мъже в ловджийско облекло излязоха от кръчмата. Тя ги гледа, докато не се качиха в един пикап на паркинга и не се увери, че заминават.
След това намери удобно място, от което да държи хотела под око — входа на затворен магазин за подаръци. Нишата й пазеше завет и в същото време я скриваше. Зад витрината от дясната й страна се виждаха сцени с малки керамични животинки в пастелни тонове, облечени в дрешки — прасета, крави, патици и, разбира се, зайчета… множество зайчета. Лейк Дистрикт беше родината на Биатрикс Потър и нейния прочут герой Зайчето Питър.
Въпреки че трябваше да следи хотела, вниманието й се отклони към витрината. Спомняше си съвсем малко неща от детството си, а онова, което се беше запазило, определено би предпочела да забрави. Не познаваше родителите си и бе отгледана в сиропиталище в околностите на Сеул. Мизерно място с малко удобства. Имаше обаче няколко книги, донесени от католически мисионер, сред които и няколко на Биатрикс Потър. Именно те бяха истинското й детство, мястото, където можеше да избяга от глада, малтретирането и липсата на грижи. Като малка дори си бе направила зайче от зебло, напълнено със сух ориз. За да не й го откраднат, го криеше зад една разкована дъска в стената, но накрая някакъв плъх го беше открил и бе изял пълнежа. Тя плака цял ден, докато една от домакинките не я наби, с което й напомни, че дори мъката е лукс.
Обърна гръб на витрината и спомените. Не само миналото й причиняваше болка. Гледаше през прозореца Грей, който разговаряше с някакъв по-възрастен мъж с вълнени дрехи. По всяка вероятност това бе д-р Уолас Бойл. Сейчан се вгледа внимателно в Грей. Черната му коса бе по-дълга от миналия път. Лицето му също бе станало някак по-кораво, скулите изпъкваха по-силно. Дори около сините му като лед очи имаше повече бръчки — не от смях, а от двете нелеки години, които бяха изминали.