Беше просто Сейчан.
13.
12 октомври, 13:36
Осло, Норвегия
Официалният обяд завърши с предупреждение.
— Човечеството вече не може да чака с отговора на тази криза — каза Ивар Карлсен от подиума. — Или още това, или следващото поколение е изправено пред глобален срив.
Пейнтър седеше на маса в края заедно с Монк и Джон Крийд. Бяха пристигнали в Осло само преди час и едва не закъсняха за откриването на Световната конференция по изхранването.
Трапезната зала на замъка Акершхус бе като взета от някоя средновековна книга. Грубо издялани дървени греди подпираха тавана, а дъбовият паркет бе подреден във формата на рибена кост. Висящите полилеи осветяваха дългите маси с ленени покривки.
Обядът се състоеше от пет блюда — доста иронично за среща, посветена на световния глад. Беше характерна норвежка кухня и включваше медальони от северен елен в гъбен сос и пикантен специалитет от бяла риба. Монк все още ровеше с лъжица в купата си десерт и се мъчеше да освободи последната дива къпина от битата сметана. Крийд държеше чаша кафе и внимателно слушаше програмната реч.
Подиумът се намираше в другия край на залата и на Пейнтър му бе трудно да разгледа по-добре Ивар Карлсен, но дори от това разстояние възбудата и страстта на говорещия бяха очевидни.
— Правителствата на отделните страни ще реагират твърде бавно — продължи Ивар. — Единствено частният сектор има гъвкавостта да действа с необходимата бързина и изобретателност, за да избегнем тази криза.
Пейнтър трябваше да признае, че сценарият на Карлсен е наистина плашещ. Всички представени от него модели завършваха по един и същи начин. Когато безконтролното увеличаване на населението достигне точката, в която няма да е способно да се изхранва, настъпилият хаос ще избие над 90% от хората на Земята. Изглежда, съществуваше едно-единствено решение — окончателно решение, което не се различаваше от прийомите на Хитлер.
— Ограничаването на броя на населението трябва да се започне незабавно. Времето за действие е сега, а още по-добре щеше да е, ако бяхме започнали вчера. Единственият начин да избегнем тази катастрофа е да забавим темпото на увеличаване на населението, да използваме спирачките, преди да се блъснем в стената. Но и не бива да се заблуждаваме. Ние ще се блъснем стената. Неизбежно е. Единственият въпрос е дали искаме да убием всички пътници, или да се отървем само с няколко драскотини. В името на човечеството, в името на нашето бъдеще, трябва да действаме сега.
След тези последни думи Карлсен вдигна ръка под не особено ентусиазираните аплодисменти. Атмосферата далеч не беше от веселите. Още от самото си откриване конференцията се очертаваше мрачна.
Един от седящите на първата маса стана и взе микрофона. Пейнтър позна киселата физиономия на южноафриканския икономист д-р Ренард Бута, съпрезидент на Римския клуб. Макар че Бута кимна на Карлсен, докато се качваше на подиума, Пейнтър долови напрежението и раздразнението му. Бута изобщо не беше доволен от тона на програмната реч.
Едва чу думите на Бута. Бяха предимно успокояващи, по-оптимистични, обясняващи големите крачки, вече направени в борбата срещу глада. Вниманието на Пейнтър оставаше насочено към Карлсен. Лицето на норвежеца беше безизразно, но той стискаше чашата си вода прекалено силно и нарочно избягваше да гледа към Бута, сякаш отказваше да приеме посланието му за надежда.
Монк бе стигнал до същото заключение.
— Онзи тип изглежда така, сякаш е готов да фрасне някого.
Заключителните думи на Бута сложиха край на официалния обяд. Пейнтър незабавно стана и се обърна към Монк и Крийд.
— Връщайте се в хотела. Ще поговоря с Карлсен, после ще се срещнем там.
Крийд се изправи.
— Мислех си, че срещата ни е чак утре сутринта.
— Да — отвърна Пейнтър. — Но няма нищо лошо да кажеш едно здрасти.
Запробива си път през излизащата от залата тълпа. Неколцина поддръжници бяха наобиколили Карлсен, поздравяваха го, задаваха въпроси, стискаха ръката му. Пейнтър се приближи. Чу стоящия недалеч Бута, който разговаряше с някакъв мъж с подобен на клюн нос и лошо ушит костюм.
— Антонио, мислех, че си предупредил господин Карлсен да не изнася толкова провокираща реч.
— Предупредих го — отвърна онзи. Лицето му бе цялото на червени петна. — Но някога да е слушал? Е, поне спести най-лошото. В оригиналната му реч се призоваваше за задължителен контрол върху раждаемостта в страните от Третия свят. Можеш ли да си представиш как ще се приеме подобно нещо?