Чайките се рееха с писъци в миришещия на дизел въздух. Пейнтър продължи покрай масивния корпус на лайнера към самия град. През последния час подслушваше непрекъснато разговорите на Ивар Карлсен. Благодарение на „бръмбара“ имаше добър шанс да научи повече подробности за изпълнителния директор, подробности, които можеха да се окажат безценни при утрешната среща.
Разговорите бяха предимно на светски теми, но въпреки това беше ясно, че Карлсен е твърдо решен да се заеме с належащите въпроси на глада и свръхнаселението. Бе изцяло посветен на реалните решения и практичността. Нямаше съмнение, че това бе мисията на живота му.
Освен това подслуша един интересен разговор за устойчивата на суша царевица, разработвана от „Виатус“ и изпитана в изследователската ферма в Мали. През последната седмица започнало масово снабдяване с растението по целия свят и това покачило цената на акциите на „Виатус“. Ивар обаче не беше доволен. Заяви, че отделът за биоинженерни проучвания на компанията продължава да разработва нови сортове с подобрени свойства — устойчива на насекоми пшеница, издръжливи на студ цитруси, неподдаваща се на плевели соя. Списъкът продължаваше и включваше рапица, от която ще може да се получи масло за производството на биоразлагаща се пластмаса.
Разговорът обаче завърши с по-мрачна нотка. Карлсен цитира Хенри Кисинджър. Думите му бяха в отговор на въпрос за пренасочването на вниманието на компанията от нефтохимията към генномодифицираните растения. Карлсен всъщност перифразира Кисинджър:
— Ако контролираш петрола, контролираш държави, но ако контролираш храната, контролираш всички хора на света.
Дали наистина вярваше в това?
След няколко минути Карлсен се бе качил в корпоративната лимузина и бе заминал за изследователския си комплекс извън Осло. Скритият микропредавател имаше ограничен обхват, така че засега Пейнтър трябваше да изостави подслушването. Нищо против. Думите на Карлсен за отдела му за биоинженерни проучвания бяха подпалили огън в Пейнтър. Едва усещаше студа, докато вървеше в сянката на големия кораб и си пробиваше път между хората около подвижното мостче.
Трябваше да се подготви за друга страна на разследването, страна, която щеше да изисква повече прикритост.
Докато минаваше между пътниците, пред него се изпречи някакъв едър тип с канадка. Пейнтър забеляза в последния момент предстоящия сблъсък и инстинктивно се дръпна настрани. Внезапна болка опари хълбока му.
Извъртя се и забеляза сребристия проблясък на ножа в отпуснатата ръка на мъжа. Ако не се беше измъкнал в последния момент, острието щеше да се забие право в корема му. Не можеше да разчита късметът му да се повтори. Мъжът отново го приближаваше.
Никой не бе забелязал атаката.
Пейнтър грабна фотоапарата от врата на един нищо неподозиращ турист, хвана ремъка, замахна и фрасна с тежкия „Никон“ нападателя си по ухото. Докато мъжът залиташе, Пейнтър скочи към него, омота ремъка около китката му и използва хватката, за да го удари в ребрата и да го стовари на земята.
Мъжът рухна по лице върху цимента. Някаква кост на заклещената му ръка изпука. Ножът се плъзна по земята.
Разнесоха се викове. Пейнтър се претърколи върху проснатото тяло, за да хване изпуснатото оръжие, но преди да се добере до него, ножът внезапно подскочи и с рязко съскане се понесе по леда като ракета. Пейнтър се поколеба — познаваше това смъртоносно оръжие.
Армейски инжекционен нож.
В дръжката му имаше капсула сгъстен газ, който го правеше два пъти по-опасен. След като наръга жертвата си, нападателят можеше да натисне бутон, да вкара студен въздух с обем колкото баскетболна топка в корема и да направи органите на пихтия. Подобен нож можеше да убие и мечка с един удар.
Задвижваният от сгъстения въздух нож полетя между гората крака и обувки. На кея настана истински хаос. Някои хора избягаха; други се струпаха да видят какво става.
— Този тип ми открадна фотоапарата! — извика някой.
Екип от охраната на кораба тичаше надолу по мостчето. Други си пробиваха път през тълпата.
Пейнтър притисна с длан хълбока си и се хвърли в бушуващия хаос. Дебелото палто и извъртането в последния миг бяха спасили живота му. Въпреки това горещата кръв напираше между пръстите му. Хълбокът му гореше. Не биваше да го хванат. Но това не беше единственото, за което трябваше да се тревожи. Докато тичаше, държеше тълпата под око.