— Сър, телефонът ви звъни.
Пейнтър протегна ръка и взе апарата. Погледна екрана и се намръщи. На него бе изписан номерът на генерал Меткаф. Защо ли се обаждаше? Беше решил да не докладва на Вашингтон за случилото се, докато не научи повече подробности. Да сложи край на операцията преди началото й нямаше да е от полза за никого.
Особено за Пейнтър.
Отвори телефона.
— Генерал Меткаф?
— Директор Кроу. Предполагам, че все още се настанявате, затова ще бъда кратък. Току-що ми се обади сенатор Горман. Много е обезпокоен.
Пейнтър се озадачи. Не беше направил нищо, с което да провокира сенатора.
— Преди половин час получил анонимно обаждане. От някой, който твърдял, че разполага с информация за клането в Африка. Обаждащият се казал, че знае за оцелял при атаката.
— Оцелял? — Пейнтър не успя да скрие изненадата си.
— Обаждащият се поискал да се срещнат в бара на хотела на сенатора. За да му даде повече подробности. Условието му е срещата да се проведе на четири очи.
— Не мисля, че това е разумно.
— Ние също. Именно затова искам да сте в онзи бар. Сенаторът знае, че в Осло вече има следовател от Министерството на отбраната. Той лично поиска да бъдете там. Няма да се набивате на очи и ще се намесите единствено при необходимост.
— Кога е срещата?
— В полунощ.
„Защо ли не се учудвам?“
Пейнтър завърши разговора и подхвърли телефона на Крийд.
— Какво има? — попита Монк.
Пейнтър обясни, което накара Монк само да се намръщи още повече.
Крийд изрече опасенията, които споделяха всички:
— Може да е капан. Може да се опитват да ви накарат отново да излезете на открито.
— Ще трябва да отложим операцията във „Виатус“ — предложи Монк. — И да дойдем с вас като подкрепление.
Пейнтър обмисли варианта. Монк от доста време не беше работил на терен, а Крийд имаше още жълто около устата. Би било рисковано да ги прати сами в изследователския център. Загледа се в Монк, претегляше плюсовете и минусите.
Монк сякаш разчете мислите му.
— Можем да се справим, сър, ако това ви тревожи. Хлапето може и да е зелено, но ще си свършим работата.
Пейнтър долови увереността в гласа му. Въздъхна и се отказа да задълбава повече в ситуацията. Не се намираше зад бюрото си във Вашингтон. Това беше теренна работа. Трябваше да се доверява на инстинкта си. А инстинктът му казваше, че нещата главоломно излизат извън контрол.
Не можеха да си позволят да се бавят.
— Придържаме се към графика — заяви той твърдо, за да спре всякакви опити за възражение. — Трябва ни достъп до сървъра. От днешното нападение е ясно, че някой е станал и по-дързък, и по-разтревожен. Лоша комбинация. Не можем да им позволим да попречат. Затова тази нощ ще трябва да се разделим.
Крийд изглеждаше загрижен, но не за себе си.
— Сър, ами ако ви нападнат пак?
— Не се безпокой. Вече направиха безплатния си опит. — Пейнтър се пресегна към умивалника и вдигна инжекционния нож, който бе взел от убиеца в парка. — Тази нощ аз ще съм ловецът.
18:01
Сгушена в палтото си от лисича кожа с качулка Криста вървеше по централната алея на парка Фрогнер в западната част на Осло. Имаше апартамент с изглед към заснежения парк, но вече не издържаше да чака вътре.
Слънцето беше залязло и температурата рязко спадна.
Паркът беше изцяло неин.
Продължи през градината със скулптурите. Топлият й дъх излизаше на пара от устата й.
Около нея бяха пръснати повече от двеста скулптури, създадени от норвежкото национално съкровище Густав Вигеланд. Повечето представляваха голи каменни фигури, замръзнали в различни комбинации и изкривени пози. Бяха покрити със сняг, сякаш някой бе наметнал отгоре им парцаливи бели наметала.
Централната скулптура се намираше в най-високата част на парка и се осветяваше през нощта. Наричаше се Монолитът. На Криста винаги й бе приличала на нещо от Дантевия „Ад“, особено нощем. Може би именно затова сега бе привлечена към нея.
Скулптурата представляваше кръгла кула с височината на четириетажна сграда, изработена от един-единствен гранитен блок. Цялата й повърхност представляваше гърчеща се маса преплетени и извиващи се човешки тела, мрачна каменна оргия. Скулптурата би трябвало да символизира вечния цикъл на човешкото съществуване, но на Криста й приличаше по-скоро на масов гроб.