Взираше се нагоре към нея. Знаеше какво предстои.
„Онова, което ще отприщим…“
Потръпна в топлата си дреха и загърна по-плътно качулката около шията си. Трепереше не от угризения, а от мащабите на онова, което предстоеше. Вече беше започнало, началото му бе поставено преди повече от десетилетие, но след още няколко дни връщане назад нямаше да има. Светът щеше да се промени и тя бе изиграла основна роля във всичко това.
Но не бе действала сама.
Телефонът в джоба й завибрира. Криста пое дълбоко дъх и издиша бяло облаче пара. Днес се бе провалила. Какво щеше да е наказанието й? Погледът й обходи тъмния парк. Дали вече приближаваха? Смъртта не я плашеше. Най-много я ужасяваше, че ще я извадят от играта сега, точно в последния момент. При цялото си желание да се представи по-добре бе действала прибързано. Трябваше да се свърже с началниците си, преди да се опита сама да се справи с оперативен агент на Сигма.
Извади телефона и го пъхна под качулката си.
— Да?
Беше сама в парка и не се налагаше да се притеснява, че някой може да подслушва. Освен това сигналът на сателитния телефон бе криптиран. Криста се приготви за онова, което й предстоеше.
И все пак не бе готова за гласа, който чу. И последната капчица топлина изтече от нея. Сякаш бе излязла гола в парка.
— Жив е — спокойно каза гласът. — Не биваше да го допускаш.
Бе затаила дъх и не можеше да отговори. Бе чувала този глас само веднъж в живота си. Това беше след приемането й, след бруталното посвещаване, при което трябваше да избие цяло семейство, в това число и новороденото им бебе. Венецуелският политик поддържаше едно разследване срещу френска фармацевтична компания, което трябваше да бъде прекратено. Самата Криста бе получила куршум в крака от един от телохранителите му, но успя да се измъкне, без да остави следи. Не намериха дори капчица кръв.
Докато се възстановяваше, бе получила обаждане и поздравление.
От мъжа, който сега беше на телефона.
Казваха, че е един от лидерите на Гилдията — от онези, за които се говореше единствено като за Ешелона.
Накрая успя да си възвърне дар слово.
— Сър, поемам пълната отговорност за провала.
— И предполагам, че си се поучила от грешката си. — Тонът си оставаше все така спокоен. Криста не можеше да определи дали човекът от другата страна е ядосан, или не.
— Да, сър.
— Оттук нататък оставяш нещата на нас. Вече са предприети мерки. Има обаче нов проблем, който е по-належащ от душещите копои на Сигма. Проблем, който ти би решила най-добре.
— Сър?
— Някой знае, че има оцелял от клането в Мали. И тази нощ има среща със сенатор Горман.
Пръстите на Криста се стегнаха около телефона. Как е възможно? Беше действала толкова внимателно. Мислите й препуснаха през последните няколко дни. Беше се крила много добре. Ужасът й се смеси с гняв.
— Тази среща не бива да се състои — предупреди я гласът и й даде подробностите около среднощното рандеву.
— А сенаторът?
— Не е от значение. Ако научи, преди да осуетиш срещата, елиминирай го. Не бива да оставяш никакви следи.
Криста го знаеше много добре.
— Колкото до операцията в Англия — продължи гласът, — всичко ли е подготвено там?
— Да, сър.
— Знаеш колко е важно да намерим ключа към Книгата на Страшния съд.
Знаеше. Погледна гърчещите се тела на Монолита. Ключът можеше или да ги спаси, или да ги прокълне.
— Имаш ли доверие на човека си там? — попита гласът.
— Разбира се, че не. Доверието никога не е от значение. Важни са единствено властта и контролът.
Този път в гласа се доловиха весели нотки.
— Добре си научила урока си. — Връзката прекъсна. Но не и преди Криста да чуе последните тайнствени думи — Ешелонът те следи.
Криста остана неподвижна пред Монолита с долепен до ухото телефон. Отново потръпна — от облекчение, от ужас, но най-вече от сигурност.
Не биваше да се провали.
14.
12 октомври, 16:16
Лейк Дистрикт, Англия
Грей погледна със съмнение превозното си средство.
Превозното средство също го погледна с не по-малко съмнение и тропна с копито, за да подчертае неувереността си.