— Планинско пони — каза д-р Уолас, докато вървеше сред животните. — Няма по-здраво конче на Божията земя. Идеално е за такива преходи. Има сигурна стъпка и е силно като вол.
— Наричате тия зверове понита! — попита Ковалски.
Грей разбираше смаяния тон на партньора си. Сиво-черният жребец, който оседлаваха за Грей, беше поне метър и половина в раменете. Животното изпръхтя в студения въздух и тропна с копито по замръзналата земя.
— Кротко, Пип — каза конярят и стегна ремъка на седлото още малко.
Бяха напуснали Хоксхед с кола преди час и Уолас ги бе довел до фермата в планините. Явно единственият начин да се стигне до обекта бе или пеша, или на гърба на кон. Уолас се бе обадил предварително и бе уредил четирикраките транспортни средства.
— Планинското пони има дълга традиция в този район — продължи той, докато приготвяха животните.
— Дивите пикти ги използвали срещу римляните. Викингите ги впрягали да орат с тях. А норманите, които дошли по-късно, ги използвали като товарни животни: прекарвали с тях олово и въглища.
Уолас потупа кафявия си кон по врата и се качи в седлото. Териерът му Руфъс изтича между групата и вдигна крак при един от стълбовете на оградата. Първоначалното недоверие на кучето към Сейчан като че ли се бе сменило с предпазливо примирие — Руфъс я заобиколи отдалеч, когато тя пъхна крак в стремето и плавно скочи на гърба на яката си кобила.
— Боя се, че трябва да извините стария Руфъс — бе обяснил Уолас в кръчмата. — Малко е опак. И с известно смущение трябва да призная, че май си пада расист. Миналата пролет ухапа един пакистански студент.
Рейчъл го беше изгледала ужасено.
Сейчан изобщо не бе реагирала. Просто закова поглед в кучето, докато то не подви опашка и не се оттегли в сянката на господаря си. После Сейчан седна при тях на масата.
След като бе разпозната, Рейчъл разкри защо всъщност са потърсили Уолас, макар че спести някои подробности. Не спомена за мумифицирания пръст.
Професорът я изслуша сериозно, след което сви рамене.
— Не се безпокой, девойче. Тайната ти ще си остане тайна, поне доколкото зависи от мен. Ако успея да ви помогна да пипнете гадините, които са убили Марко и са пратили вуйчо ти в болницата, толкова по-добре, нали?
И потеглиха.
Но дори сега им оставаше още много път.
Грей яхна Пип и след кратка препирня излязоха от фермата и тръгнаха към планините. Д-р Бойл водеше. Яздеха в колона по един по тясната пътека.
Грей не бе яздил от цяла вечност. Трябваха му близо два километра да свикне, да влезе в ритъма на коня. Възвишенията се издигаха все по-нависоко и се приближаваха. В далечината снежната корона на най-високия връх на Англия Скафел Пайк хвърляте огнени отблясъци на последните лъчи на залязващото слънце.
Около тях се възцари зимна тишина. Чуваше се единствено скърцането на снега под копитата на понитата. Грей трябваше да признае, че мнението на Уолас за конете не е празно фукане. Въпреки снега Пип сякаш знаеше къде точно да постави копито. Дори когато се спускаха, жребецът нито за миг не изгуби опора и стъпваше спокойно и сигурно.
След още три километра пътят стана достатъчно широк и Грей се изравни с Рейчъл и Сейчан. Двете си говореха нещо.
Рейчъл посегна за манерката си, но Сейчан я спря, пусна поводите и като управляваше кобилата си само с крака, извади термос и наля в капачката му.
— Горещ чай. — И я подаде на Рейчъл.
— Благодаря. — Рейчъл отпи глътка и парата докосна лицето й. — Ах, чудесен е! Стопля ме цялата.
— Билков е, по моя лична рецепта.
Рейчъл благодари, допи чая и й върна чашата.
Отпред Ковалски клюмаше в седлото. Почти беше заспал и бе оставил понито си само да върви след Уолас.
Пътуваха през рядка гора от елша и дъб, през гъсти папрати, покрит от снега торф и ледени поточета. Грей беше доволен, че има възможност да язди и не се налага да вървят пеша. За разлика от Руфъс, който като че ли нямаше нищо против да подтичва край тях и да прескача от купчина на купчина на по-мокрите участъци. След като слънцето се скри зад хребетите, въздухът стана по-студен.
— Как мислиш, още колко остава? — попита Рейчъл. Почти шепнеше. Студената тишина на планината й въздействаше.
Грей поклати глава. Уолас бе отказал да даде повече подробности освен „високо горе в пущинаците“. Въпреки това Грей не се безпокоеше дали ще намерят обратния път. Преди да потеглят, бе включил малкия джипиес в джоба си. Устройството следеше пътя им и оставяше малки дигитални трошици, по които да се ориентират.