Забеляза, че Сейчан се взира в него. Щом видя, че я гледа, извърна поглед — малко по-бързо от обичайното.
Уолас ги поведе надолу на зигзаг. Сипеите и торфът правеха спускането опасно, но професорът се оказа верен на думата си. Стигнаха благополучно долината.
— Не се отклонявайте от пътеката — предупреди ги Уолас.
— Каква пътека? — промърмори Ковалски.
Грей разбираше объркването на партньора си. Пред тях се простираше покрита със сняг равна земя. Единственото разнообразие бяха няколко купчини ниски храсти и покрити с лишеи канари, приличащи на сгушили се великани. Далеч отляво се виждаше червеникавото сияние от петно черен торф, заобиколен от зелен мъх. Димът се носеше нагоре на снежния фон. Студеният въздух миришеше на пушена шунка.
Уолас пое дълбоко дъх.
— Напомня ми за дома — каза високо и издиша. Акцентът му се беше засилил. — Няма нищо по-хубаво от аромата на горящ торф към чаша хубаво шотландско уиски.
— Сериозно? — оживи се Ковалски и вдигна нос. Уолас ги поведе по лъкатушещ път между високите канари. Въпреки предупрежденията не изглеждаше особено обезпокоен. Повечето огньове се намираха по краищата на долината. Имаше дори няколко нагоре по хълмовете. Грей знаеше, че подобни места обикновено са резултат от горски пожари, които достигат по-ниските пластове и продължават да тлеят с години. Краищата на торфените отлагания бяха най-уязвими.
Тъмната гора отвъд откритата местност се издигаше като стена. Покритите със сняг клони отразяваха звездната светлина, но под тях цареше непрогледен мрак. Уолас се беше подготвил за това. Наведе се и включи фенера на седлото си. Лъчът му проникваше надалеч, сякаш се намираха в пещера.
Продължаваха да се движат в колона. Миризмата на пушек намаля. Гората бе смесена — мирта, бреза и бор, както и огромни дъбове на по стотици години. Стволовете им бяха чворести, по клоните все още имаше сухи листа. Земята бе покрита с жълъди, което и бе причината за многото катерици, които цвърчаха и бягаха от пътеката.
Грей забеляза и нещо по-голямо — бягаше тромаво.
Руфъс се хвърли към него, но Уолас му викна:
— Остави го на мира! Този язовец ще ти одере носа като едното нищо.
Ковалски погледна подозрително тъмната гора.
— Ами мечки? Има ли мечки в Англия?
— Разбира се — отвърна Уолас.
Ковалски подкара понито си по-близо до мъжа с пушката.
— Имаме сума ти мечки в зоологическите градини — продължи Уолас с иронична усмивка. — Но дивите са изчезнали още през Средните векове.
Ковалски му се намръщи, че го е уплашил, но не се отдалечи.
Още половин час яздиха през старата гора. Грей напълно изгуби ориентация в тъмното. Гъсто растящите дървета скриваха всички ориентири.
Накрая дърветата останаха зад тях и отново излязоха на открито. Звездите осветяваха широка плитка падина с площ около половин хектар. Треви и папрати стърчаха от снега, виждаха се дънерите на няколко повалени дървета.
Но падината не бе празна.
В единия й край се издигаха две големи тъмни палатки. Тежкото платно се държеше на стоманени рамки. До тях на малки пирамиди бяха подредени правоъгълници торф, използвани за отопление. Нямаше никого. През зимните месеци обектът се напускаше, тъй като имаше вероятност от силни снеговалежи.
Но не тъмният лагер привлече вниманието им. Грей се взираше в центъра на падината. Разкопките бяха отбелязани с жълта корда, опъната като голяма квадратна мрежа. Като уловени в тази паяжина, от земята се издигаха огромни камъни, подредени в груб кръг. Бяха два пъти по-високи от Грей. Върху два лежеше масивна каменна греда — своеобразен вход в кръга.
Грей си спомни думите на Уолас за многобройните неолитни обекти в този район. Явно беше попаднал на нов, изгубен векове наред в тази затънтена гора и торфищата.
— Прилича на малък Стоунхендж — отбеляза Ковалски.
Уил скочи от седлото и хвана повода на понито си.
— Само дето този обект е по-стар от Стоунхендж. Много по-стар.
Всички се спешиха. До палатките имаше груб навес, където завързаха понитата и се заеха да ги разседлаят и да ги изтъркат. Ковалски донесе вода от близкия поток.
Уолас им разказа за откритието си: как следите в Книгата на Страшния съд ги довели тук, на мястото, отбелязано на латински като „опустошено“.