Грей нямаше никакво съмнение кой е спонсорирал проучванията на Уолас.
— „Виатус“ — каза той високо.
Уолас се ококори.
— Откъде знаете?
23:44
Сейчан стоеше пред палатката. Забравената цигара стърчеше незапалена от пръстите й. Звездите бяха ярки като стъкълца в нощното небе. Между дърветата се промъкваха ледените пипалца на мъглата. Тя вдиша дълбоко. Усещаше миризмата на торф както от лагерните печки, така и от тлеещите огньове под земята.
Покритите с лед камъни на пръстена приличаха на парчета сребро.
Представи си двете тела в центъра. Неизвестно защо се сети за музейния уредник, когото бе убила във Венеция — или по-точно за жена му и детето му. Представи си ги погребани тук. Мисълта бе родена от чувството за вина и тя го знаеше. Поклати глава на глупавата си сантименталност. Онова беше мисия, която трябваше да изпълни.
Но тази вечер чувството за вина се бе изострило особено силно.
Погледна другата си ръка. Държеше термоса, който пазеше чая топъл. Топлината поддържаше и биотоксина. Групата бе провела дълъг разговор за екстремофилите, след като стана ясно кой е финансирал проучванията на д-р Бойл. Източникът на отровата, която й бе осигурена, бе една бактерия, открита във вулканична шахта в Чили. Беше чувствителна на студ и трябваше да се държи на топло.
Никой не бе забелязал, че само Рейчъл пи от чая.
Сейчан само се беше престорила, че отпива.
Прибра цигарата, отиде до една навята от вятъра пряспа и започна да тъпче термоса със сняг. Той щеше да унищожи останалите бактерии. Напълни го и започна да завърта капачката. Пръстите й трепереха. Искаше й се да обвини студа за това. Завъртя капачката накриво и тя се заклещи. Безуспешно се опита да я развърти и се ядоса. В гнева си замахна и запрати термоса в гората.
Задиша тежко.
Не заплака — и поради някаква причина това й помогна да се стегне.
Вратата на другата палатка се отвори. Сейчан спеше в едната с Рейчъл, втората си деляха мъжете. Тя се обърна да види кой още не е заспал.
Едрата фигура и клатушкащата се походка трудно можеше да се сбъркат. Ковалски я забеляза и вдигна ръка за поздрав. Посочи с палец към навеса.
— Ще ида да видя един приятел при конете — каза и изчезна зад ъгъла.
Трябваха й няколко секунди да се сети, че няма да се среща с никого при понитата. Ставаше въпрос за оная работа. Чу го да си подсвирква, докато се облекчава.
Погледна си часовника. До полунощ оставаха няколко минути. Графикът бе установен. Връщане нямаше. Бяха имали достатъчно време да огледат обекта. Гилдията щеше да позволи на екипа на Грей да измине пътя на отец Джовани и да открие ключа преди всички други. Сейчан беше поискала още време, но я бяха поставили на мястото й. Тъй да бъде. Трябваше да продължат.
Погледна към навеса. В интерес на Ковалски беше да не се бави прекалено много. След минута той се появи отново, все още си подсвиркваше тихо.
— Не можеш да заспиш ли? — попита я, когато стигна до нея.
Сейчан напипа цигарата и я вдигна като оправдание.
— Тютюнът убива. — Ковалски бръкна в джоба си, извади недопушена пура и имитира жеста й. — Така че по-добре да приключим по по-бързия начин.
Захапа пурата, извади старомоден кибрит с дървени клечки и драсна сръчно две в платното на палатката. Те се запалиха. Подаде й едната. Явно беше правил този номер и преди.
Заговори, без да вади пурата от устата си:
— Грей току-що откърти. Цели два часа се мъчи да изкопчи още нещо от дъртия професор. Разкарах се да подишам малко чист въздух. Онова куче овонява всичко. И нищо чудно. Видя ли с какво го храни? С наденици и лук. Що за кучешка кльопачка е това, а?
Сейчан запали цигарата и остави Ковалски да мърмори. Нямаше нищо против глупостите му. За съжаление бърборенето му явно клонеше нанякъде — при това не особено гладко.
— Е — рече той, — какво има между теб и Грей?
Сейчан вдиша и се задави от дима.
— Имам предвид, все те поглежда. А ти се взираш право през него, сякаш е призрак. Приличате на ученици, които си падат един по друг.
Сейчан се сепна и понечи да отрече. Смущаваше се, че Ковалски е толкова близко до истината. За щастие обясненията й бяха спестени.