— И Карлсен се е заел с това?
— Хранилището е замислено от Световния тръст за разнообразие на зърнените култури. Но щом чу за проекта, Ивар предложи пълната си подкрепа, както финансова, така и публична. — Сенаторът разтърка слепоочията си, без да си сваля ръкавиците. — Все още не мога да го видя като чудовището, което явно е. Изглежда безсмислено.
Продължиха да крачат в мълчание. Пейнтър бе доловил в гласа на Горман съмнение. След първоначалния шок от предателството то започваше да се връща. Никой не иска да повярва в най-лошите постъпки на най-добрите си приятели, нито пък да се изправи срещу собствената си наивност и слепота.
Групата пред тях се беше събрала в края на тунела. Атмосферата беше като на парти. Покрай едната стена имаше редица ледени скулптури, ярко осветени отдолу — бяла мечка, морж, макет на планината, дори емблемата на „Виатус“. От другата страна имаше студен бюфет и кафе-бар.
Горман взе чаша шампанско от една сервитьорка. Момичето беше с дебели ботуши и тежко палто. За това събитие канадката, изглежда, беше еквивалент на черната вратовръзка. Над двайсет гости изпълваха тунела, но ако можеше да се съди по броя на сервитьорите и купищата недокосната храна, посещението бе по-слабо от очакваното.
Пейнтър знаеше, че нападението в грандхотела (вината за което бе стоварена върху някакви терористи) бе изплашило някои от поканените.
Въпреки това за място, намиращо се на един хвърлей от Северния полюс, партито беше зашеметяващо. Позната фигура стоеше зад микрофона и изнасяше реч. Ренард Бута, съпрезидент на Римския клуб, говореше надълго и нашироко колко важно е да се запази биологичното разнообразие.
— Намираме се в разгара на генетичен Чернобил. Преди сто години броят на сортовете ябълки, отглеждани в Съединените щати, е бил повече от седем хиляди. Днес се е свил до триста. Бобовите са били почти седемстотин. Днес са тридесет. Седемдесет и пет процента от биологичното разнообразие на света са изчезнали само за едно столетие. И всеки ден умира по още някой вид. Трябва да действаме сега, за да запазим каквото можем, преди да сме го изгубили завинаги. Именно затова е толкова важно Световното зърнохранилище в Свалбард, именно затова трябва да продължим да събираме пари и да не забравяме…
И тъй нататък. Пейнтър забеляза Карлсен в тълпата. Беше в компанията на две жени. Едната беше стройна и висока, с дълга руса коса и лице, почти напълно скрито от качулката на канадката. Другата бе по-възрастна и говореше нещо на Карлсен.
— Коя е онази? — попита Пейнтър и посочи втората жена.
— Бившата председателка на Съвета за населението на Рокфелер, също член на вътрешния кръг на Ивар. Дългогодишни приятели са.
Пейнтър знаеше за Съвета за населението. Те бяха едни от основните застъпници на ограничаването на ръста на населението чрез семейно планиране и контрол над раждаемостта, а ако се вярваше на слуховете и приказките, някои от методите им бяха на крачка от евгениката.
Нищо чудно, че Карлсен бе такъв добър приятел с нея.
Горман посочи неколцина други, които също бяха членове на вътрешната клика.
— Онзи едрият с биреното шкембе е представител на голяма германска химическа и фармацевтична компания. „Виатус“ проучваше как да използва един от инсектицидите му при новото поколение генномодифицирани култури. Евентуален успех ще доведе до значително намаляване на количеството използвани пестициди и голямо увеличаване на реколтата.
Докато Горман изброяваше останалите, Пейнтър кимаше. Явно кръгът около Карлсен се състоеше от хора, които или търсеха решение на кризата със свръхнаселението, или разработваха начини за увеличаване на производството на храна. Сенаторът бе прав. Този човек като че ли наистина бе взел присърце добруването на света.
Но как това можеше да се съгласува с човек, наредил избиването на цяло село и допуснал отприщването на генетична заплаха, която би могла да замърси и порази биосферата?
Предишното твърдение на сенатора също бе правилно.
Изглеждаше безсмислено.
Пейнтър отново насочи вниманието си към Карлсен. Искаше да познава всичките му ключови партньори, преди да се изправи срещу него.