Грей също.
— Какво му казахте?
— Каквото казвам на всички поклонници. Че остров Бардси е свещено място. Историята му е дълга и стига до времето, когато хората за първи път стъпили в тези прекрасни земи. Имам предвид хората, които изправяли камъните и изграждали древните грамади.
Уолас наостри уши.
— Говорите за неолитното племе, което първо е заселило Британските острови.
— Да. На Бардси още могат да се видят кръговете от колибите им. Още по онова време островът е бил свещен. Дом на кралското семейство. Знаете ли келтските легенди за фоморианите?
Грей поклати глава. Уолас присви очи. Явно знаеше, но искаше да чуе какво има да каже старият свещеник.
— Какво са тези фомориани? — попита Рейчъл.
— Не какво, а кои. Според ирландските легенди, когато келтите дошли на тези острови, открили, че жителите им са от древна, направо чудовищна раса. Вярва се, че били потомци на Хам, който бил прокълнат от Ной. Келтите и фоморианите векове наред водили борба помежду си по цяла Ирландия и островите около нея. Макар да не били умели с мечовете, фоморианите можели да пращат чуми на нашествениците.
— Чуми? — попита Грей.
— Да. Както се пее в една ирландска ода, те пращали на враговете си „велика изсушаваща смърт“.
Грей погледна Рейчъл и Уолас. Възможно ли бе именно това да е заличило планинското село?
— През вековете до нас са достигнали и други легенди за велики войни и несигурен мир между двата народа — продължи отец Рай. — Ирландските разказвачи твърдят, че именно фоморианите разкрили на келтите тайните на земеделието. Но накрая се стигнало до последната голяма битка на остров Тори, в която загинал кралят на фоморианите.
— Но какво общо има всичко това с остров Бардси? — попита Уолас.
Свещеникът повдигна вежда.
— Както вече казах, Бардси е бил дом на древното кралско семейство. Според местните предания кралицата на фоморианите се установила на острова. Тя била велика богиня и имала силата да изцерява болните и дори да лекува чумите.
— Нищо чудно, че Марко е идвал често — тихо промълви Уолас.
Грей искаше да го попита какво има предвид, но отец Рай още не беше свършил.
— И така, келтите завладели всички земи. Но дори техните жреци, друидите, разбирали колко свещен е този район и установили своя център на недалечния остров Ангълси. Младежи от цяла Европа се събирали да учат там. Но друидите смятали за най-свещен не него, а остров Бардси. Само най-изтъкнатите от тях можели да бъдат погребвани там. Сред тях е и най-прочутият друид на всички времена.
Уолас явно познаваше тази легенда, защото веднага каза:
— Мерлин.
Сейчан стоеше на завет до джипа. Наблюдаваше вратата на свещеника и отваряше и затваряше сгъваемия си нож. Не се страхуваше, че някой ще се опита да се измъкне или да използва телефона в къщата, но все пак бе решила да се подсигури и се бе промъкнала, за да пререже телефонните жици.
Можеше спокойно да отиде с останалите, но не си падаше по сглобяване на късчета история. Погледна ножа в ръката си. Знаеше в каква област са талантите й. Освен това не искаше да разсейва Грей. Усещаше как яростта буквално се излъчва от него и как се засилва всеки път, когато го доближи. Затова предпочете да стои настрана. Той й трябваше съсредоточен.
За доброто на всички.
Беше забелязала как едно ауди се вмъква в близкото градче малко след като пристигнаха. Наблюдаваха ги от разстояние. Шефката й Магнусен я държеше изкъсо и ги следеше как напускат планините. Ловците умело сменяха превозните средства. Беше преброила най-малко три опашки. Беше невъзможно да ги забележиш, ако не знаеш за какво да се оглеждаш.
Но не и за нея.
С рязко движение на китката затвори сгъваемия нож и го пусна в джоба си. Усещаше погледи върху себе си и не можеше да стои на едно място. Тръгна към входа на старата църква. Каменната фасада бе студена и внушителна, корава като тукашните хора, които си изкарваха прехраната от морето. Ясно се усещаше тежестта на вековете. Дори вратата беше тежка, покрита с белези и стара. Натисна дръжката и установи, че църквата е отворена.
Винаги се изненадваше на отключени врати.
Струваше й се неправилно и неестествено.
Преди да размисли, отвори вратата. Вятърът се засилваше. Нямаше представа колко ще се забавят останалите. Влезе в църквата и мина през преддверието в нефа. Очакваше мрачен и сериозен интериор и остана изненадана от просторното и високо пространство. Стените бяха боядисани в кремавобяло, което улавяше и задържаше слабата дневна светлина, идваща от островърхите прозорци. От двете страни имаше полирани дървени пейки, а централната пътека бе застлана с яркосин килим.