Погледна през прозореца към гърбицата зелена земя.
Какво му беше толкова специалното на този остров?
Отец Рай очевидно не бе приключил с урока си по история.
— С времето всичко рано или късно намира своя край — продължи той. — И келтите не били изключение. Римляните в крайна сметка ги унищожили, но след години свирепа борба. По онова време римляните твърдели, че друидите пращали проклятия срещу войските им, точно както правели фоморианите с келтите много по-рано. След като с друидите било свършено, в езическите земи дошла Църквата. През тринайсети век на острова бил основан манастир. Руините от кулата му все още могат да се видят.
Уолас отново върна разговора в изходна позиция.
— Ами онези двайсет хиляди светци, за които споменахте в началото?
Отец Рай отпи от чая си и в същото време кимна, като се изхитри да не разлее нито капка.
— Бардси е известен като Острова на двайсетте хиляди светии. Името отбелязва броя на преследваните християни, погребани там.
— Толкова много? — учуди се Уолас. — Не съм чувал да има археологически данни за такъв масов гроб.
— Прав сте. Предполагам, че легендата е по-скоро алегорична, отколкото буквална. Макар че местният фолклор намеква за страшен мор в Бардси, за изсушаваща болест, която покосила повечето селяни и монаси. Телата им били изгорени, а пепелта — хвърлена в морето.
Грей разпозна общите черти в този разказ. Също като в планинското село. Всички доказателства са изгорени и разпилени, за да останат единствено слуховете и загадъчният запис в Книгата на сметките.
— Така или иначе, островът бил смятан за свещен още от идването на Църквата по тези места. Бардси бил място за поклонничество от дълбока древност до днес. Ватиканът е постановил, че три пътувания до Бардси се равняват на едно поклонничество в Рим. Доста добра сделка, ако питате мен. И мнозина споделят мнението ми.
Отец Рай посочи към църквата.
— Най-старата част от „Сейнт Хайуин“ е от хиляда сто тридесет и седма година. Хиляди и хиляди поклонници са влизали през вратите й на път към Бардси. В това число и повечето ирландски и английски светци от онова време.
Сякаш в отговор на думите на свещеника вратата рязко се отвори и в помещението влезе високо момче, изпълнено с енергия, каквато може да се види само у тринайсетгодишните. Момчето бързо свали кепето си, под което имаше огненочервена коса, която сякаш заплашваше да подпали къщата.
— А, дойде ли, Лайл? — каза отец Рай и се изправи. — Татко ти приготви ли лодката за нашите гости?
Лайл погледна групата.
— Да, отче. Прати ме да ги взема. Няма да е зле да побързат. Вече здравата взе да духа.
Отец Рай изглеждаше нещастен, че гостите му го напускат.
— По-добре да тръгвате. Едва ли ще ви хареса бурята да ви застигне насред път.
— Кучето може ли да остане с вас? — попита Уолас. — Руфъс не може да понася само едно нещо и това са лодките.
Усмивката на свещеника се върна.
— С удоволствие. Ще си го приберете на връщане.
Руфъс като че ли нямаше нищо против това решение. Отпусна отново глава на лапите си и остана да лежи до огъня.
Докато Грей вървеше към вратата, отец Рай подвикна:
— Лайл, когато стигнете острова, гледай да им покажеш Пещерата на отшелника.
Грей се обърна.
Отец Рай му смигна.
— Там е погребан Мерлин.
11:22
Малката лодка изглеждаше достатъчно здрава. Беше двукорпусен катамаран с покрита кабина на носа и открита палуба на кърмата. Рейчъл се беше качвала на такива и преди, когато се гмуркаше в Средиземно море. Бяха прочути със стабилността и надеждността си.
Въпреки това я обхвана тревога, когато видя как лодката се люлее на вълните. Загърна се в палтото си и погледна бурното море. Усещаше се миризмата на дъжд. Все още не валеше, но явно наближаваше истински порой.
Чувствата й очевидно бяха изписани ясно на лицето й.
— „Бенли“ е хубава лодка — увери я Оуен Брайс, бащата на Лайл. Беше с дебел пуловер и жълт дъждобран. Момчето му скочи на люлеещата се палуба с пъргавостта на рижа маймуна. Баща му го гледаше с гордост. — Не се бойте, госпожице. Ще ви закараме живи и здрави. И най-големите вълни не могат да й се опънат.
Рейчъл не разбираше много от лодки, но събра кураж от уверения му тон. Явно човекът си разбираше от работата.